В чекмеджето на масата имаше тесте обикновена хартия, телбод, молив с дъвкан връх, няколко ластика и получена наскоро, но неплатена тримесечна телефонна сметка за сумата седемдесет и осем лири, която му се стори необичайно голяма предвид скромния начин, по който беше живял Владимир. Пъхна сметката в джоба си за по-нататъшно проучване и продължи търсенето, колкото и ясно да му беше, че действа съвсем повърхностно: при едно истинско претърсване на трима души щяха да са им нужни няколко дни, преди да заключат, че нищо повече няма за намиране. Ако приемеше, че търси нещо конкретно, можеше да се надява да намери бележниче с адреси или дневник, или поне нещо от този род, пък било то само драсната на листче бележка, да речем. Отдавна му беше станало ясно, че остаряващите шпиони — дори и най-добрите в занаята — приличат в много отношения на застаряващите влюбени: с напредването на възрастта започват да мамят на дребно, само и само да си докажат пред себе си, че не са почнали да губят някогашните си способности. Преструват се, че помнят всичко, а тайничко са се вкопчили в своята вирилност, тайно си записват всякакви работи, понякога със свой лично изобретен код, без да си дават сметка, че всеки наясно с играта им би го разбил, ако не за минути, то поне за броени часове. И няма нищо, което да е толкова свято, че да не намери място в тези им записки: и начините за предаване на сведения; и часовете и места за свръзка, работни имена, телефонни номера, та дори и комбинациите на сейфове, записани под формата на единни застрахователни номера и рождени дати. През кариерата си Смайли беше ставал свидетел как цели мрежи от агенти биваха заплашени от провал именно понеже някой агент беше престанал да се доверява на паметта си. Не му се щеше да повярва, че тъкмо Владимир би постъпил по същия начин, но това ни най-малко не изключваше подобна вероятност.
Предайте му, че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си…
Стоеше в онази част на помещението, която старецът беше ползвал за кухня: с котлона на перваза, с миниатюрното шкафче за продукти с дупки за проветрение. «Мъж, който сам си готви, е получовек — мина му през ум на Смайли, докато оглеждаше най-горните две колички, откъдето измъкна тенджера и тиган и заопипва около лютивия и сладкия червен пипер. — Във всяка друга част от дома — дори в леглото — можеш да се откъснеш от света, да си четеш книгите и да се заблуждаваш, че от самотата по-хубаво няма. Но влезеш ли в кухнята, признаците на непълноценността ти ще ти извадят очите. Половин тухличка ръжен хляб. Половин салам «кучешка радост.» Половин глава лук. Половин бутилка мляко. Половин лимон. Половин пакетче черен чай. Половин живот.» Заотваря де що можеше да отвори; дори бръкна с пръст в червения пипер. Напипа почнала да се отлепва фаянсова плочка и я доотлепи, та чак отвинти и дървената дръжка на тигана. Посегна да отвори и гардеробчето с дрехи, но внезапно замръзна, сякаш се ослушваше, а всъщност го бе възпряло нещо, което беше видял, а не чул.