Върху шкафчето за храна лежеше стек цигари «Голоаз Капорал» — предпочитаната от Владимир марка при липсата на руски папироси. С филтър, направи му впечатление, докато четеше надписите: «Duty Free», «Filtre», «Exportation» и «Made in France». В целофанена опаковка. Взе го да го разгледа. От десетте пакета липсваше един. Трите фаса в пепелника бяха от същата марка. Дори във въздуха успя да надуши — сега, когато знаеше какво търси — през миризмите на храни и маджун едва доловимия аромат на френски цигари.
«А в джобовете му нямаше цигари», спомни си Смайли.
Въртейки бавно синия стек в двете си ръце, Смайли се напъваше да разбере смисъла на вижданото. Инстинктът — или по-точно казано, някакво усещане, което тепърва напираше да излезе на повърхността — му говореше с нарастваща сила, че нещо около тези цигари не е нормално. Не че видът им е различен. И не че в пакетите са напъхани микрофилми, мощни експлозиви, куршуми с изместен център на тежестта или друга подобна баналност.
Не. Не е нормално самото им присъствие, и то тук, а не някъде другаде.
Съвсем нов стек, не е имал време да се напраши. Един липсващ пакет. Три изпушени фаса.
«А в джобовете му нямаше цигари.»
Започна да пипа по-чевръсто, подгонен от желанието да си тръгне колкото се може по-скоро. На прекалено висок етаж беше квартирата. И беше прекомерно празна, но в същото време и препълнена. Все по-силно ставаше усещането му, че нещо не е като света. Защо не са му взели ключовете? Отвори гардероба. Дрехи и листа хартия в не особено големи количества. Хартията се състоеше най-вече от циклостилни брошури на руски, английски и на някакъв, според Смайли, прибалтийски език. Една от папките съдържаше кореспонденция от някогашната парижка главна квартира на Групата, а така също и плакати с надписи «ПОМНИ ЛАТВИЯ», «ПОМНИ ЕСТОНИЯ» и «ПОМНИ ЛИТВА», най-вероятно предназначени за носене по време на улични демонстрации. От кутията с жълти училищни тебешири липсваха два. А скъпоценното му спортно сако с колан лежеше паднало на пода. Сигурно Владимир е бързал да затвори вратата на гардероба.
«Но Владимир беше толкова суетен — замисли се Смайли. — И толкова по военному опрятен. Той да зареже сакото си на пода пред гардероба? Дали пък нечия друга, по-небрежна ръка, не е пропуснала да го върне на закачалката?»
Смайли вдигна сакото, претърси джобовете му, после го окачи в гардероба и затръшна вратата да види дали сакото ще се откачи.
Откачи се.
«Не са му взели ключовете. И квартирата не са претърсвали. Но са почнали да обискират Владимир, докато някой ги е прекъснал, според мнението на старшия инспектор на следствената полиция.»
Предайте му, че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си.
Върна се в района на «кухнята», застана пред шкафчето с храна и отново се взря внимателно в синия стек цигари отгоре му. После надникна и в кошчето за хартии. И в пепелника — да запомни как изглеждат. Погледна и в кофата за отпадъци, да не би случайно липсващият пакет от цигари да е бил смачкан и хвърлен там. Незнайно защо, констатира със задоволство и тамошната му липса.
Време е да си върви.
Но не си тръгна — поне не веднага. Прекара още четвърт час, наострил слух да не го смути някой, в търсене и ровене, вдигане и връщане на място на всякакви вещи, не отказал се да открие откованата дъска от дюшемето или любимия тайник зад лавиците. С тази разлика, че този път желаеше нищо да не намери. Сегашната му цел бе по-скоро да потвърди определена липса. Затова чак след като се убеди, доколкото му позволяваха обстоятелствата, във въпросната липса, Смайли си позволи да се измъкне безшумно на стълбищната площадка и да заключи вратата подире си. Още на следващата по-долна площадка срещна излизащия от съседен коридор временен раздавач със служебна пощенска лента на ръкава. Смайли го докосна по лакътя и плахо предложи:
— Ако има нещо за апартамент 6Б, да взема да ви спестя качването.
Пощальонът разрови чантата си и извади жълто-кафяв плик. С клеймо от 15-и парижки район отпреди пет дни. Смайли го пъхна в джоба. На по-долната площадка беше забелязал противопожарна врата, която се отваряше само отвътре с помощта на хоризонтален лост. Натисна я, тя се отвори, той слезе по стръмното бетонно аварийно стълбище, след което пресече вътрешния двор и излезе на безлюдна уличка, продължавайки да търси обяснение за въпросната липса. «И защо не са претърсили квартирата му?», не преставаше да се пита. «Като всяка могъща бюрокрация и московският Център си има строго установени процедури. Решават, да речем, да убият някого. И разполагат постове пред дома му, статични наблюдатели по пътя му, назначават групата за убийството и си свършват работата. Класика в жанра. Но защо не са претърсили и квартирата му? Та нали Владимир, ерген, живее в кооперация, в която непрекъснато се мотаят всякакви външни лица? Колко му е било постовете да се качат горе в мига, в който той е излязъл? Защото са били уверени, че той го носи у себе си, заключи Смайли. Ами преджобването, което според старшия инспектор съвсем били претупали? Защо да не допуснем, не че някой ги е обезпокоил, а че просто са намерили онова, което им е трябвало?»