Спря такси и даде адреса на водача:
— Байуотър стрийт в Челси, ако обичате, пряка е на Кингс Роуд.
«Най-добре е да си отида у дома, мина му през ум. Да се излегна във ваната и да премисля всичко на нова сметка. Да се избръсна. Предайте му, че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си.»
Внезапно се наведе напред, почука по стъклената преграда между него и шофьора и му даде нов адрес. Таксиджията тръгна да прави обратен завой, а високият мотоциклетист наби спирачките, да не се надъни отзад в таксито, после слезе и тържествено избута огромната черна машина с коша в насрещното платно. «Прислуга — определи го мислено Смайли. — Лакей с количката за сервиране.» Изпълнявайки ролята на почетен кортеж, с изправен гръб и широко разперени лакти мотоциклетистът го последва през крайните квартали на Камдън, а оттам и нагоре по хълма, спазвайки изискваната от устава дистанция. А когато таксито спря и Смайли се приведе напред да плати сумата, тъмната му фигура ги подмина с парадна стойка, с вдигнат за поздрав, облечен в ръкавица, юмрук.
8
Спря се в самото начало на широката алея и се загледа в стройните редици на буковете, които се губеха като отстъпваща армия в далечината. Тъмнината се разсейваше с неохота и той започваше полека да вижда през привечерния мрак. А в крайградските къщи сигурно вече пиеха чая си. Уличните лампи от двете му страни не вършеха повече работа от мъждукащи свещи и всъщност нищо не осветяваха. Въздухът беше топъл и душен. Очаквал бе да завари полицията още там, а мястото — оградено с полицейски ленти. А освен тях — и журналисти и любопитни зяпачи. «Изобщо не се е случило», взе да се увещава, докато се спускаше бавно по склона. Щом си е заминал от мястото, Владимир е скочил весело на нозе с бастун в ръка, избърсал е гадния грим и е припнал игриво с колегите си актьори да пият по биричка в полицейския участък.
«С бастун в ръка», повтори си наум и се сети за нещо, което старшият инспектор беше споменал. В лявата ръка, или в дясната? «Следи от жълт тебешир има и на лявата му длан, сър — съобщил бе в микробуса мистър Мърготройд. — По палеца и първите два пръста».
Вървеше, а алеята притъмняваше наоколо му и мъглата се сгъстяваше. Напред стъпките му отекваха като от тенекия. На някакви си двайсетина метра по-нагоре кафявото слънце се губеше като тлеещ лагерен огън в собствения си дим. Но ето че тук долу, в падината, мъглата се беше сгъстила и изстинала още повече, а самият Владимир се оказваше всъщност съвсем умрял. Видя следите от гумите на паркиралите по-рано там полицейски автомобили. Отбеляза и липсата на листа и неестествената чистота на чакъла. «Това пък как го постигат? — зачуди се. — С маркуч ли мият чакъла? А листата в други найлонови калъфки за възглавници ли ги насмитат?»
На мястото на умората му се беше появила нова, загадъчна яснота. Пое нагоре по алеята, пожела пътьом на Владимир «добро утро» и «лека нощ», но вместо да се укори, че върши глупост, мислеше съсредоточено за кабарчетата, тебешира, френските цигари и московските правила, а през това време се озърташе и за тенекиен навес, гледаш към затревено игрище. «Изследвай нещата в тяхната последователност — напомни си. — Започни от началото. Остави цигарите да си седят върху шкафчето.» Стигна до място, където пътеките се пресичаха, и продължи да се катери направо. От дясната му страна се появи футболна врата, а зад нея и навес от зелена гофрирана ламарина, видимо безлюден. Тръгна напряко през прогизналото от дъжда игрище и усети как обувките му се напълниха с вода. Стръмният кален бряг зад навеса беше набразден от пързалялите се по него деца. Изкатери се до върха му, навлезе в горичка и продължи да се изкачва. Мъглата не беше успяла да се промъкне между дърветата, та от билото имаше прекрасна видимост. Все още не съзираше жив човек. На връщане се приближи към навеса откъм дърветата. Постройката имаше съвсем елементарна конструкция: най-обикновена метална кутия с едната й страна отворена към игрището. Единственото обзавеждане беше груба дървена пейка, дълбана и надписвана от безброй остриета, а единственият обитател беше се опънал отгоре й, завит презглава с одеяло, та се виждаха само кафявите му кубинки. Дисциплината изневери на Смайли само за мимолетен миг, в който той се запита дали и на този лицето му е отнесено от куршум. Дървени греди крепяха покрива. Люпещата се зелена боя на ламарината се оживяваше от сериозни философски разсъждения: «Бунтарите рушат. Обществото не се нуждае от такива хора». Твърдението породи съмнения в душата му. Идеше му да изпише в отговор: «Напротив, обществото има нужда и от тях; самото то е сбор от малцинства». Кабарчето беше точно там, където Мостин беше казал, че го е забил — на височината на очите, в унисон с изконните традиции, преподавани в Сарат, с казионна главичка точно толкова чиста и неопетнена, колкото набилият я там младеж.