Очаквам те на уреченото място — съобщаваше кабарчето. — Не съм забелязал никаква опасност.
«Московски правила», напомни си за пореден път Смайли. Москва, където на агента могат и три дни да му потрябват, докато остави писмо в явката. Москва, където всички малцинства се смятат за бунтари.
Предайте му, че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си…
Направената от Владимир черта, в смисъл че съобщението е прието, се спускаше като лъкатушещ жълт червей покрай кабарчето. «Старецът вероятно се е притеснявал да не я отмие дъждът», предположи Смайли. Или е натискал с ненужна сила тебешира, понеже се е вълнувал — същата причина, поради която е зарязал и сакото си на пода. Или среща, или нищо, бил казал на Мостин… Тази вечер, или никога… Предайте му, че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си… Дебелата черта или лъскавото кабарче са можели да направят впечатление само на крайно наблюдателен човек, но и той не би се учудил, тъй като народът непрестанно си оставя забучени бележки и всякакви други послания по «Хампстед Хийт», а не всички са шпиони. Правят го и деца, и бездомници, и вярващи в бога, и търсещи изгубен домашен любимец хора, та дори и такива, които се нуждаят от някакъв особен вид любов и изпитват необходимостта да обявят на всеослушание потребностите си. Да не говорим, че на повечето от тези хора най-малко пък им се случва да им отнесе от упор лицето специално изпратен от московския Център наемен убиец.
И с каква цел е оставил въпросното потвърждение? Именно в Москва, по времето, когато от своето лондонско бюро Смайли ръководеше Владимир, бяха измислили тази съвкупност от сигнали за връзка с агенти, които сега са тук, но след час може и да ги няма — счупени клонки от дърво по пътеката, която можеше да се окаже последна в живота им. Не забелязвам опасност и се отправям към назначената ми явка, гласеше последното — и съдбоносно погрешно — съобщение от Владимир до света на живите.
Смайли се отдалечи на кратко разстояние от навеса по пътеката, по която беше дошъл. И в същото време се разрови в спомените си, така както се търси в архив, за подробностите, с които старшият инспектор беше пресъздал последното излизане на Владимир.
«Самият господ сякаш го е накарал да обуе тези галоши, мистър Смайли — заявил беше благочестиво старшият инспектор. — Произведени от «Норт Бритиш Сенчъри», с ромбовидни шарки по подметките, че и почти неносени. С такива галоши и сред тълпа футболни запалянковци човек може да проследи дирите му, ако се наложи!»
«Ще ви представя оторизираната версия — беше казал забързано старшият инспектор, понеже не разполагаха с много време. — Готов ли сте, мистър Смайли?»
«Готов съм», потвърди Смайли.
Тук старшият инспектор тотално промени тона. Приказките са си приказки, а официалните показания — съвсем друго нещо. И докато говореше, шареше с фенерчето си по мокрия чакъл на отцепения район. «Лекция с магически фенер — рече си наум Смайли. — Ако бях в Сарат, щях да си водя записки.»
«Ето оттук е тръгнал да се спуска по склона, сър. Нали виждате къде е стъпвал? С нормална скорост, ясни отпечатъци и от петата, и от пръстите, напредвал е най-нормално, без нищо да го притеснява. Нали виждате, мистър Смайли?»