Мистър Смайли виждаше.
«А така също и следите от бастуна в дясната му ръка, нали, сър?»
И това виждаше мистър Смайли — как гуменият шип на бастуна е създавал дълбока кръгла дупка редом с всяка втора отпечатка от подметките.
«Макар, разбира се, бастунът да е бил в лявата му ръка, когато са го застреляли, нали така, сър? Забелязах, че и на това обърнахте внимание, сър. А случайно да знаете, сър, кой е бил болният му крак, ако изобщо е имал такъв?»
«Десният», отвърна му Смайли.
«Ясно. Значи, поначало е държал бастуна с дясната си ръка. Слезте оттук, ако обичате, сър! Продължава да е съвсем нормална походката му, забележете, моля, сър» — допусна от разсеяност нетипична за него непохватна конструкция старшият инспектор.
Фенерчето беше следило съвсем отчетливо необезпокоявания равномерен ритъм «пета — пръсти» при полагането на ромбовидните следи. Сега, на дневна светлина обаче, Смайли съзираше само някакви призрачни остатъци от тях. Голяма част беше изчезнала поради дъжда, други стъпкали ги нозе и от гумите на велосипедисти, които поначало нямаха правото да минават оттам. Но през отминалата нощ, по време на изнесеното от старшия инспектор представление с магическия фенер, ги беше виждал точно толкова ясно, колкото и завития с мушамата труп в падината под тях, където беше и краят на следите.
«Ето, гледайте — заявил беше самодоволно старшият инспектор, спрял се и заковал лъча на фенерчето върху малък участък поразровена пръст. — На колко години казахте, че бил, сър?» — попита старшият инспектор.
«Не съм споменавал, но той поне си признаваше за шейсет и девет».
«Плюс наскоро прекаран инфаркт, доколкото разбирам. Гледайте, сър. Първо спира. Рязко, при това. Не мога да ви кажа защо. Възможно е да са го заговорили. Макар лично аз да си мисля, че е чул шум. Зад гърба си. Забележете как крачките стават по-къси, вижте как се променя позицията на ходилата му, когато се извръща на деветдесет градуса и хвърля поглед през рамо или нещо такова. Но е факт, че се обръща, което ме кара да смятам, че шумът е идвал изотзад. Така или иначе, вследствие на видяното или невидяното — или може би на чутото или нечутото — той изведнъж побягва. Вижте как се променя следата! — Старшият инспектор вече говореше с нескрит ловджийски ентусиазъм. — По-дълги крачки, петите почти не стъпват на земята. Коренно различна диря, разкри ваша, че е тичал с всичка сила. На места ще забележите и как се е оттласквал с бастуна за по-голяма инерция».
Взирайки се сега, на дневната светлина, Смайли не беше съвсем сигурен, че вижда, но през нощта беше забелязал — а и в паметта му изплуваха видените сутринта следи от отчаяните резки забивания на шипа, последното, от които беше под ъгъл.
«Проблемът обаче — отчел беше тихо старшият инспектор, възвърнал си тона, с който се дават показания в съда, — е, че причинителят на смъртта му го е посрещнал отпред, нали така? И че изобщо не се е намирал зад гърба му».
«А всъщност са били и отпред, и отзад — заключи сега Смайли, след като през изминалите часове беше имал възможността да обмисли нещата. — Подгонили са го», разсъждаваше и в същото време се напъваше да си спомни точно жаргона, с който в Сарат наричаха този конкретен метод. Знаели са откъде ще мине и са го подгонили. Онзи отзад подплашва жертвата, а стрелецът я дебне отпред, скрит от погледа й до момента, в който жертвата сама му се набутва. Открай време се знаеше, включително и от изпращаните от московския Център убийци, че и най-печените в занаята с часове наред се притесняват за своя тил и флангове, за минаващите и неминаващи покрай тях коли, за улиците, които пресичат, и къщите, в които влизат. Но че дори в ключовия момент, точно когато ножът е опрял о кокала, пак пропускат да си дадат сметка за опасността, която ги гледа право в очите.
«Ето, тук все още тича — коментираше старшият инспектор, приближавайки се постепенно към трупа пред тях. — Забелязвате ли как крачките му се удължават, когато склонът става по-стръмен? И стават все по-разпилени? Вече не гледа къде стъпва. Усетил е, че идва краят. Буквално. А бастунът си остава в дясната му ръка. А пък на това място изведнъж свива рязко към ръба, нали виждате? Нищо чудно да е загубил ориентация. И тук пък какво става? Ха сега да ви видя това как ще го обясните!»
Лъчът на фенерчето беше осветил пет-шест следи от стъпки, струпани в близост една до друга на самия ръб на тревата между две високи дървета.