Междувременно той беше извадил някакъв бележник. Ако бяха в Москва, пред него щеше да е папката с досието й, но тук, в Париж, му се налагаше да се задоволи с фин, подвързан в черна кожа тефтер, за какъвто всеки московски служител би дал и мило, и драго.
Но независимо дали беше папка, или бележник, уводът не се беше променил:
— Казвате се Мария Андреевна Остракова, родена в Ленинград на осми май хиляда деветстотин двайсет и седма година — повтори онзи. — На първи септември хиляда деветстотин четирийсет и осма, на двайсет и една годишна възраст, имате сключен брак с предателя Остраков Игор — капитан от пехотата на Червената армия, с майка естонка. През хиляда деветстотин и петдесета година, докато е на служба в Източен Берлин, гореупоменатият Остраков изменя на Родината, като с помощта на естонски емигранти реакционери бяга във фашистка Германия, а вас зарязва в Москва. Заселва се в Париж, впоследствие се сдобива с френско гражданство и продължава да поддържа връзки с антисъветски елементи. Към момента на бягството му вие с него нямате деца. А и бременна не сте били. Нали така?
— Така — съгласи се тя.
Ако бяха в Москва, щеше да отговори «Так точно, товариш капитан!» или «Так точно, товарищ инспектор!», но в това шумно парижко кафене нямаше място за подобни официалности. Прищипаната кожа на китката й вече беше изтръпнала. Пусна я да си възстанови кръвообращението и се ощипа на друго място.
— Вас, като съучастница в бягството на Остраков, ви осъждат на пет години в трудовоизправителен лагер, откъдето сте освободена по силата на амнистията след смъртта на Сталин през март хиляда деветстотин петдесет и трета година. Нали така?
— Така.
— След завръщането ви в Москва, въпреки изключително малката вероятност молбата ви да бъде удовлетворена, правите постъпка да ви бъде издаден задграничен паспорт, за да заминете при пребиваващия във Франция ваш съпруг. Нали така?
— Беше болен от рак — каза тя. — Длъжна бях като негова съпруга да поискам такова разрешение.
Сервитьорът донесе омлетите с пържените картофи и двете елзаски бири, при което Остракова го помоли за чай с лимон: беше прежадняла, а бира не обичаше. Опита се напразно да установи зрителен контакт с младежа с помощта на усмивки и с очи. Безизразното му лице обаче я отблъсна; и тя изведнъж си даде сметка, че ако не се брояха трите проститутки, беше единствената жена в заведението. Стиснал подмишница бележника, сякаш беше сборник с църковни химни, непознатият поднесе с вилицата към устата си къс от омлета, после втори; в това време Остракова ощипа още по-силно кожата на китката си, докато името на Александра пулсираше в съзнанието й като бликаща кръв рана, а тя изреждаше наум хилядите вероятни «сериозни затруднения», заради които дъщеря й можеше «да се нуждае от майчина помощ».
Дъвчейки, непознатият продължи да изброява основните моменти в битието й. Защо се хранеше? Защото му беше приятно, или за да не бие отново на очи? Реши, че го прави на нервна почва.
— В същото време — поде той, не преставайки да се храни.
— В същото време — неволно повтори тя шепнешком.
— В същото време, при цялата ви мнима загриженост за предателя Остраков — продължи той с пълна уста, — вие се замесвате в извънбрачна връзка с така наречения студент от консерваторията Гликман Йосиф — евреин с четири присъди за противообществена дейност, когото познавате от лагера. И се нанасяте в апартамента на въпросния евреин. Така ли е, или греша нещо?
— Мъчеше ме самотата.
— В резултат от връзката ви с Гликман в московския родилен дом «Октомврийска революция» се ражда дъщеря ви Александра. Актът за раждане е подписан от Гликман Йосиф и Остракова Мария. А момичето е регистрирано с фамилията на евреина Гликман. Така ли е, или не?
— Така е.
— Но междувременно вие настоятелно поддържате молбата си да ви бъде издаден задграничен паспорт. Защо?
— Казах ви вече. Съпругът ми беше болен. Длъжна бях да упорствам.
Онзи така стръвно се хранеше, че тя успя да види многото му развалени зъби.
— В израз на милосърдие през януари хиляда деветстотин петдесет и шеста година ви издават паспорт, при условие че дъщеря ви Александра ще остане в Москва. А вие нарушавате определения ви срок на престой и не се завръщате от Франция, изоставяйки детето си. Вярно ли е, или не?
Изходът към улицата беше остъклен, витрината също. Отпред спря голям камион и в кафенето притъмня. Младият сервитьор тръшна отпреде й чая, без да я погледне.