«Те, така или иначе, ще вземат Александра при следващото мое или твое влизане в затвора. Нейната съдба е предопределена. Но ти поне можеш да се спасиш.»
«Ще реша, след като отида там», отвърнала му беше тя.
«Сега трябва да решиш.»
«Не. Първо нека отида.»
Непознатият отмести празната си чиния и пак хвана с две ръце изискания френски бележник. Обърна на нова страница, все едно започваше нова глава.
— А сега по въпроса за вашата престъпна дъщеря Александра — обяви с пълна уста.
— Престъпна? — прошепна тя.
Заслуша изумена как непознатият изреждаше списъка с деянията на Александра. И окончателно изгуби усещането си за реалност. Наведеният й поглед отчиташе попадалите по пода парчета от черупки на омари и трохи хляб. Мисълта й обаче я беше върнала в залата на московския съд и тя преживяваше за пореден път процеса, в който беше обвиняемата. Или ако не тя — Гликман. Но и Гликман не го съдеха. Кого, тогава? Спомни си на колко съдебни заседания бяха присъствали с Гликман в качеството им на неканени зрители. На делата срещу техни приятели, дори на случайни познати: само защото и те се бяха опълчили срещу абсолютния произвол на властите; или се бяха кланяли на неприемлив бог; или рисували престъпно абстрактни картини; или публикували опасна в политическо отношение любовна лирика. Шумно разговарящите посетители на кафенето поеха ролята на надменната тайна полиция; трясъкът на игралните автомати замести захлопващите се железни врати. На тази дата, за бягство от държавния приют на еди-коя си улица — еди-колко си месеца в изправителен затвор; на друга дата, за обида на органите на Държавна сигурност — още еди-колко си месеца, плюс допълнителен срок за лошо поведение, а след това — и еди-колко си години изселване. Остракова усети, че й призлява и че всеки момент може да повърне. Обгърна с длани чашата чай и забеляза тъмночервените места по китката, където се беше щипала. От непреставащото изреждане на непознатия научи, че са дали още две години на дъщеря й за това, че отказала да постъпи в не знам коя си фабрика — бог да й е на помощ; но защо изобщо е трябвало да се съгласява? Това пък откъде го е научила, запита се невярващата на ушите си Остракова? Какво толкова е втълпил Гликман на детето през краткото време, преди да му го отнемат, та е успял да я оформи по свой образ и подобие и да осуети всички усилия на системата? Вълни на страх, възторг и почуда се редуваха да заливат съзнанието й до момента, в който думите на непознатия окончателно ги прогониха.
— Не ви чух — прошепна тя след цяла вечност. — Поразстроих се. Повторете, ако обичате, последното.
Той й го повтори, а тя вдигна очи и ги впери в него; в същото време се мъчеше да си спомни какво я бяха учили, за да не се поддава на номерата им, но те бяха безбройни, а някогашната й съобразителност отдавна вече я нямаше. Защо не разполагаше сега с прозорливостта на Гликман — ако изобщо я е притежавала някога — как да предугажда лъжите им и да предприема изпреварващи ходове в играта, която й налагат. Даваше си сметка единствено, че в името на собственото си оцеляване и завръщането й при любимия й Остраков бе сторила страшен грях — най-големият, на който е способна една майка. Непознатият премина към заплахи, но те вече й се струваха безсмислени. Ако откажела да сътрудничи, разправяше оня, френската полиция щяла да получи копие от обещанието, което подписала да долага на съветските органи. Двата й безполезни доклада (за които дори и той знаеше, че са писани с единствената цел да замажат очите на онези гадове) щели да бъдат размножени сред останките от парижката емиграция — които, бог му бил свидетел, ставали напоследък все по-малко! Защо обаче я натискат толкова да приеме този тъй безценен дар, след като, благодарение на някакво необяснимо милосърдие, този човек и системата му й предлагат възможността самата тя да изкупи вината си и да й върнат детето? Явно е имало смисъл от денонощните й молитви на разкаяние, от хилядите свещи, от хилядите сълзи. Накара го да потрети думите си. И да махне бележника от рижото си лице, при което видя как несигурната му уста се разтегли в нещо като полуусмивка, а най-идиотското беше, че той май очакваше тя да му даде опрощение още докато повтаряше невъобразимия си изпратен му от Бога въпрос:
— Представете си, че Съветският съюз реши да се избави от такъв подривен антиобществен елемент. Как бихте приели възможността дъщеря ви Александра да се присъедини към вас тук, във Франция?