В продължение на много седмици след тази среща и произтеклите от нея дискретни действия — скришните посещения в съветското посолство, попълването на формуляри, подписването на клетвени волеизявления и декларации за настаняване и издръжка и тичането по разните френски министерства — Остракова имаше усещането, че играе нечия чужда роля. Често се молеше, но дори и към молитвите възприе конспиративен подход: разделяше ги между няколко руски православни църкви, та да не засекат случайно неочаквано избуялата й религиозност. Част от църквите бяха пръснати из 15-и и 16-и район на Париж и не се отличаваха от съседните им жилищни домове по друго, освен че имаха отгоре си отличителния за руското православие двоен кръст, а до вратите — забравени и прогизнали от дъжда обяви на руски от хора, търсещи евтини квартири или предлагащи частни уроци по пиано. И в Руската задгранична църква ходи, и в «Явление Богородично», и в «Св. Серафим Саровски». Звънеше, докато не й отвореше някой клисар или бледолика жена в черно; даваше им по някоя пара и те я пускаха да коленичи насред влажния студ пред осветените със свещи икони и да вдишва до прималяване гъстия дим от тамяна. Поемаше обети пред Всевишния, благодареше му, молеше го за съвети и на практика го разпитваше как той щеше да постъпи, ако някой непознат така му поставеше въпроса в подобни обстоятелства, но и не пропускаше да му напомни на какъв натиск беше подложена и че ако не се съгласяла, те щели да я убият. Това обаче не пречеше на несломимия й здрав разум да се налага периодически, при което тя не преставаше да си задава въпроса защо точно нея — съпругата на предателя Остраков, любовницата на дисидента Гликман, майката на дъщеря, която според тях е размирна и антиобществена личност — са избрали за обект на подобно нетипично за тях снизхождение?
При подаването на първата й официална молба в съветското посолство й оказаха уважение, за каквото не беше смяла дори да си мечтае и каквото ни най-малко не се полагаше на изменница и ренегат — шпионка като нея, нито на майката на непокорна бунтарка. Вместо да я отпратят грубо да чака в някоя чакалня, те взеха, че я съпроводиха право в приемната, където младият симпатичен чиновник я засипа с несъмнено западни любезности, та чак й подсказваше какво точно да пише в молбата си, когато писалката или смелостта й я подвеждаха.
А тя никому нищо не спомена, дори и на най-близките си — които всъщност се намираха доста надалеч. И денем, и нощем в ушите й кънтеше предупреждението на рижавия: една думичка само, и няма да пуснат дъщеря ви.
Пък и към кого друг можеше да се обърне, освен към бога? Да не би към доведената си сестра Валентина, която живееше в Лион с мъжа си автомобилен търговец? Та нали на нея й стигаше само да чуе, че Остракова е общувала с човек на службите от Москва, че да посегне към солите си за вдишване? Ама как така в кафене, Мария? И то посред бял ден, Мария? Да, Валентина, а и онова, което той каза, също е вярно. Наистина имам извънбрачно дете от евреин.
Но най-много я плашеше липсата на напредък. Седмиците се изнизваха; от посолството я осведомяваха, че молбата й се разглежда «в благоприятна светлина»; френските власти я уверяваха, че Александра ще получи бързо френско гражданство. Рижият непознат я убеди да впише по-раншна дата за раждането на Александра, та да се водела по фамилия Остракова, а не Гликман — това щяло да се приеме по-благосклонно от френските власти — и то май наистина излезе така, при все че навремето, когато беше поискала да я натурализират, тя изобщо не беше споменала за съществуването на детето. И ето че изведнъж вече нямаше повече декларации за попълване, нито нови препятствия за преодоляване, така че на Остракова не й оставаше друго, освен да чака, без да знае какво всъщност очаква. Нова поява на рижия непознат? Та той вече не съществуваше. Явно омлетът с шунка и пържени картофи, малкото елзаска бира и двете филии хляб с хрупкава коричка бяха задоволили напълно нуждите му. Изобщо не й стана ясно каква точно връзка имаше той с посолството: казал й беше да се яви и че ще я очакват — и точно това стана. Но колчем им споменеше за «вашия господин», та дори и за «вашия светлокос, едър господин, с когото най-напред разговарях», те просто се усмихваха, все едно не разбираха за кого става дума.
Така че онова, което очакваше, постепенно се изпари. Първоначално съществуваше в бъдещето, после неусетно остана в миналото, след като, така или иначе, нищо не се беше случило. Ами ако Александра вече е пристигнала във Франция? Ако са й уредили документите и тя е почнала новия си живот или се спотайва някъде? Остракова взе да допуска и тази възможност. Оставена сам-сама с новото си неутешимо разочарование, тя не преставаше да се взира в лицата на младите момичета по улицата и да се нита как ли всъщност изглежда Александра. Прибирайки се у дома, автоматично поглеждаше изтривалката за подпъхната отдолу й бележчица или писъмце: «Мамо, аз съм. Намирам се в еди-кой си хотел…». Или за телеграма с номера на полета, пристигащ утре, а защо не и днес, на аерогара «Орли»; или на «Шарл дьо Гол», да речем? Нямаше си представа кое летище ползва «Аерофлот», та отиде до туристическа агенция — просто ей така, да попита. И двете, казаха й. Готова беше дори да се охарчи да й сложат телефон, та Александра да може да й позвъни. Но какво толкова очакваше, дявол да го вземе, след всичките тези години? Окъпано в сълзи възстановяване на никога несъществувалата връзка с пораснало дете? Надежда за съживяването с двайсетгодишно закъснение на умишлено загърбеното от нея навремето взаимоотношение? «Никакви права над нея нямам аз — укоряваше се безмилостно Остракова, — а само дълг и задължения.» Попита в посолството дали има нещо ново. Знаели само, че формалностите били приключили. Ако трябвало, можело ли тя, Остракова, да прати пари на дъщеря си? — зададе им тя коварния си въпрос. За самолетния билет, да речем, или за визата? Не можело ли поне някакъв адрес да й дадат, или да я насочат към учреждение, което да я издири?