Кердърман:
— Отдавна ли се появи усещането, че сте извънземно същество?
Папазиан:
— Скоро след раждането ми на Алдебаран.
Кердърман:
— Ще спестим много време ако признаете, че ви спохождат странни идеи.
Папазиан:
— Ще спестим същото време ако признаете, че съм алдебаранец, попаднал в трудно положение.
Кердърман:
— Тихо! Виж какво, приятелче, това твърдение може да те заведе дявол знае къде. Спазвай указанията ми и ще направя от теб чудесен човек.
Папазиан:
— Тихо!
Нещата взеха да се оправят. Сменяха се дни и нощи, седмиците ставаха месеци. Хол имаше моментни прозрения. Доктор Кердърман ги приветстваше. Ейлин пишеше мемоари със заглавие: „Изповед на една жена, чийто съпруг вярва, че е роден на Алдебаран“.
Веднъж Хол каза на доктора:
— Мисля, че паметта ми се избистря.
— Наистина ли? — попита Кердърман. — Я да чуя!
— Спомням си когато бях на осем години. Давах какао на едно желязно фламинго на поляната. До него имаше малка беседка, а недалеч влачеше водите си река Чесапик.
— Лъжлива памет от филмите — беше коментарът на доктора, докато гледаше досието, предоставено му от Ейлин. — На осем години сте живели в Йънгстоун, щат Охайо.
— По дяволите! — възкликна Папазиан.
— Но сте на прав път — успокои го Кердъман. — Всеки с болна психика има такава памет, скриваща от съзнанието му страха и удоволствия. Не се разстройвайте! Това е добър признак.
Папазиан имаше и други спомени: за младостта, когато е бил юнга на английска канонерка, за времето, прекарано в Клондайк…
Неоспоримо земни спомени, но не тях търсеше доктор Кердърман.
В един прекрасен ден пристигна продавач на четки. Искаше да говори със стопанката.
— Ще се върне след няколко часа — извини се Папазиан. — Сега е на урок по гръцки език, после има занимания по резба върху камък.
— Идеално! — каза продавачът. — Всъщност исках да поговоря с вас.
— Не ми трябват четки.
— По дяволите четките. Аз съм офицер от свързочната служба. Длъжен съм да ви напомня, че изчезваме точно след четири часа.
— Изчезваме?
— Всичко хубаво свършва, дори почивката.
— Почивката?
— О-о, престанете! — сряза го продавачът. — Всички алдебаранци са непоносими.
— А вие откъде сте?
— От Арктур. Как прекарахте времето? Добре ли си поиграхте с аборигените?
— Май че се ожених за една туземка — съобщи Папазиан.
— Истинска, земна жена — това влизаше в програмата ви. Тръгваме ли?
— Бедната Полийн ще се разстрои.
— Казва се Ейлин. И тя като повечето земляни прекарва повечето от времето си разстроена. Но аз не мога да ви заставя. Ако искате, останете. Само че следващият туристически кораб ще мине след 50–60 години.
— Да вървят по дяволите. Идвам.
— Нищо не помня — оплака се Хол на офицера от свръзките.
— Естествено. Паметта ви остана в сейфа на кораба.
— Защо?
— За да не се чувствате в непозната обстановка, когато се върнете. Сега ще ви помогна да се оправите.
Корабът излетя в полунощ. Полетът бе забелязан от радиолокаторите на военновъздушните сили. Изображението на екрана обясниха с голямо изригване на блатен газ, през който е прелетяло ято лястовици.
Хол стоеше на палубата, без да обръща внимание на отвратителния студ на открития космос. Гледаше как Земята се смалява и отдалечава. Там го чакаше скучен, еднообразен живот, жена и деца…
Не съжаляваше, че замина. Земята е чудесно място за почивка, но е малко пригодена за живот.