За великото събитие беше определена следващата сряда и всички единодушно решиха, че тогава всеки член на комитета ще носи на левия си ръкав лента от синя коприна. Според думите на мистър Пърси Ноукс параходът принадлежеше на Главната параходна компания и се намираше близо до митницата. Освен това той предложи храната и виното да бъдат осигурени от някой известен доставчик. Решиха мистър Пърси Ноукс да бъде на кораба в седем часа, за да следи за подготовката, а останалите членове на комитета заедно с гостите трябваше да дойдат в девет. Всички си наляха още грог, присъствуващите студенти по право изнесоха няколко речи, към председателя бяха отправени благодарности и събранието беше закрито.
До този момент времето беше прекрасно и продължи да бъде такова. Мина неделята и мистър Пърси Ноукс започна да не го свърта на едно място — той непрекъснато сновеше до пристанището и обратно за голямо удивление на чиновниците и оборот на холборнските файтонджии. Дойде вторник и вълнението на мистър Пърси Ноукс надхвърли всички граници. Той тичаше всяка минута до прозореца, за да види дали не са излезли облаци, а мистър Харди слиса целия квартал около дома на председателя с упражненията си над новата комична песен.
Мистър Пърси Ноукс спа неспокойно тази нощ — той се въртеше в леглото и сънуваше объркани сънища за отплуващи параходи, огромни часовници със стрелки, които сочат девет и петнадесет, и грозното лице на мистър Алегзандър Бригс, което надничаше от палубата и се хилеше подигравателно на безрезултатните му опити да се помръдне. Той направи върховно усилие да се качи на борда и се събуди. Спалнята беше залята от ярко слънце и мистър Пърси Ноукс скочи към часовника си с ужасното предчувствие, че са се сбъднали най-лошите му сънища.
Беше точно пет часът. Той пресметна времето, с което разполагаше. Трябваше му около половин час, за да се облече, и тъй като утрото беше хубаво и по това време започваше отливът, реши да се разходи по Странд, а после да наеме лодка до митницата.
Облече се, хапна надве-натри и излезе. Улиците изглеждаха така пусти и безлюдни, като че ли предната вечер са били оживени с хора за последен път. Тук-таме подранил човек със сънливи очи сваляше капаците на някой магазин, полицай или млекарка преминаваха бавно по улицата, но слугините не бяха започнали още да метат пред вратите, нито бяха запалили огъня в кухните и Лондон изглеждаше необитаем. На една пресечка близо по Темпъл Бар (Темпъл Бар — каменна врата, издигната през 1672 г., на мястото, където свършва Странд и започва Флийт Стрийт. В миналото върху вратата излагали набучени главите на екзекутираните) имаше подвижна закусвалня. Предлагаха кафе, което варяха направо върху горящи въглени, и огромни филии с масло, скупчени една върху друга като дъски в склад за дървен материал. Клиентите седяха на пейка, подпряна за сигурност и удобство на близката стена Двама млади мъже, чието шумно веселие и раздърпано облекло говореха за снощния гуляй, черпеха три жени и един ирландски работник. Някакво момче-метач стоеше наблизо и хвърляше лакоми погледи към съблазнителните деликатеси, а от другата страна на улицата наблюдаваше всичко това един полицай. Видът на мъжете и крещящите труфила на леко облечените жени изглеждаха така необичайни на ярката дневна светлина, както и пресиленото им веселие с гръмкия смях на двамата млади мъже, които от време на време разнообразяваха забавлението си, като смачкваха шапката на главата на собственика на подвижното заведение.
Мистър Пърси Ноукс отмина бързо и когато стъпи на Странд и реката блесна пред очите му, си даде сметка, че никога досега не е имал такова самочувствие и настроение.
— Лодка, сър? — провикна се единият от тримата лодкари, които изгребваха водата от лодките си и си подсвиркваха с уста. — Лодка, сър?
— Не! — отвърна доста рязко мистър Пърси Ноукс, тъй като начинът, по който беше зададен въпросът, изобщо не съответствуваше на личното му величие.
— Ще пожелаете ли моя катер, сър? — запита друг за голяма чест на черупката си.
В отговор мистър Пърси Ноукс го изгледа презрително.
— До някой параход ли желаете да ви откараме, сър? — доверително запита един лодкар с вид на пожарникар. Беше облечен с избелял червен костюм, като цвета на корица на стар дворцов пътеводител.