Когато към четири следобед се видя с Мими Ауджело и Фацио в кабинета си, Монталбано констатира, че в крайна сметка и тримата не бяха научили нищо важно.
— Като добавим и това, че вашата математика наистина е отвлечена наука — каза Фацио, — защото апартаментите в тази кооперация са двайсет и три.
— Как така двайсет и три? — попита учудено Монталбано, който с числата не се оправяше никак добре.
— Комисарю, има и три апартамента на партера, които се използват за офиси. Но хората в тях не познават нито съпрузите Грифо, нито Санфилипо.
В заключение, семейство Грифо бяха живели с години в тази сграда, но сякаш са били безплътни. За Санфилипо дори нямаше смисъл да се говори, защото някои от наемателите изобщо не бяха чували за него.
— Вие двамата — каза Монталбано, — преди новината за изчезването им да стане официална, опитайте се да разберете повече за тях из градчето — слухове, клюки, сплетни, хипотези, такива работи.
— Защото, след като се разпространи вестта за изчезването им, отговорите на хората може да се променят, така ли? — попита Ауджело.
— Да, променят се. Нещо, което ти се е струвало нормално, след всеки ненормален факт придобива съвсем друга светлина. С оглед на това, че така и така ще обикаляте, попитайте и за Санфилипо.
Фацио и Ауджело излязоха от кабинета му не особено мотивирани.
Монталбано взе ключовете на Санфилипо, които Фацио беше оставил върху бюрото, сложи ги в джоба си и отиде да повика Катарела, който от седмица се мъчеше да реши една кръстословица за начинаещи.
— Катаре, ела с мен. Поверявам ти важна мисия.
Превъзбуден от вълнението, Катарела не успя да каже нищо дори когато се озова в апартамента на убития младеж.
— Катаре, виждаш ли този компютър?
— Да, господине. Хубав е.
— Хм, захващай се за работа. Искам да знам всичко, което съдържа. А след това сложи в него всички дискети и… как се казваха?
— Дискове, комисарю.
— Прегледай ги всички. Накрая ми докладвай.
— Може би и видеокасетите.
— Тях не ги закачай.
Качи се в колата и пое към Монтелуза. Приятелят му, журналистът Николо Дзито от „Свободна мрежа“, тъкмо се приготвяше да излезе в ефир. Монталбано му подаде снимката.
— Казват се Грифо. Алфонсо и Маргерита. Трябва само да кажеш, че синът им Давиде е притеснен, защото няма никаква вест от тях. Поговори за това в тазвечерната информационна емисия.
Дзито, който беше интелигентен и способен журналист, погледна снимката и му зададе въпрос, който комисарят вече очакваше.
— Защо се притесняваш за изчезването на тези двамата?
— Жал ми е за тях.
— Разбирам те, че съжаляваш, но че го правиш само от съжаление, не ти вярвам. Случайно да имат връзка?
— С какво?
— С момчето, което е убито във Вигата, със Санфилипо.
— Живели са в една сграда.
Николо буквално подскочи върху стола.
— Но това е новина, която…
— Която няма да съобщиш. Може и да има връзка, но може и да няма. Направи каквото ти казвам, а после първите съществени новини, които имам, ще са твои.
Седнал на верандата, се наслади на кашата, за която отдавна си мечтаеше. Евтино за приготвяне ястие от добре сварени картофи и лук, след това с вилицата смачкани на каша и обилно подправени със зехтин, силен оцет, прясно смлян чер пипер и сол. По възможност за изяждането му използваше тенекиена лъжица (имаше две такива, които ревниво пазеше), като изгаряше езика и небцето си, а след това на всяка хапка започваше да ругае.
В информационната емисия в двайсет и един часа Николо Дзито изпълни задачата си, като показа снимката на съпрузите Грифо и каза, че синът им се тревожи за тях.
Спря телевизора и реши да започне да чете последната книга на Васкес Монталбан, чието действие се развиваше в Буенос Айрес, с главен герой Пепе Карвальо. Прочете първите три реда и телефонът звънна. Беше Мими.
— Безпокоя ли те, Салво?
— Изобщо не.
— Имаш ли работа?
— Не, но защо питаш?
— Искам да си поговорим. Идвам при теб.
Значи, държанието на Мими, когато го порицаваше, е било искрено, а не разиграване на театър. Какво ли му се е случило на този благословен младеж? По отношение на жените Мими беше всеяден. Имаше онзи тип мъжко мислене, според което изпуснатият благоприятен случай никога не се повтаря. Възможно е да се беше забъркал с някой ревнив съпруг. Както онзи път, когато счетоводителят Перес го беше изненадал, докато целува голите гърди на законната му съпруга. Всичко беше приключило с голяма олелия и с нормалната за случая жалба до началника на полицията. Оправи се някак си, защото старият началник на полицията беше успял да уреди работата. Но ако тогава на мястото на стария беше Бонети-Алдериги, заместник-комисарят Ауджело щеше да каже сбогом на кариерата си.