— Добре, Катаре. Разпечатай ми ги.
— Всичките ли? Жени с мъже, мъже с мъже…
Монталбано прекъсна дългото му и отегчително изброяване.
— Исках да кажа романа и писмата. Преди това обаче ще направим нещо. Слез с мен в бара, изпий едно кафе с мляко и хапни няколко кроасана, а после ще те придружа отново дотук.
Едва влязъл в полицейското управление, и Имбро, който седеше на телефонната централа, го пресрещна.
— Комисарю, обадиха се от „Свободна мрежа“ и ми издиктуваха списък с имена и телефонни номера на хора, които са се обадили, след като са видели снимката на съпрузите Грифо. Всичките са записани тук.
Петнайсетина имена. Ориентирайки се набързо по телефонните номера, установи, че са от Вигата. Значи, семейство Грифо не бяха толкова незабележими, както изглеждаше в първия момент. Влезе Фацио.
— Богородице, какъв страх брахме, като не успяхме да намерим Катарела! Не знаехме, че е изпратен на тайна мисия. Знаете ли какъв обиден прякор му лепна Галуцо? Агент 000.
— Не се правете на духовити. Имаш ли новини?
— Ходих да се видя с майката на Санфилипо. Клетата госпожа, не знае нищо, ама нищичко, какво е правил синът й. Разказа ми, че на осемнайсет години, тъй като бил пристрастен към компютрите, получил добра служба в Монтелуза. Печелел задоволително и с пенсията на госпожата преживявали добре. След това Нене изведнъж изоставил работата си, характерът му също се променил и отишъл да живее сам. Имал много пари, но оставил майка си да ходи със скъсани обувки.
— Задоволи любопитството ми, Фацио. Намерили ли са пари у него?
— Как не! Три милиона лири в брой и чек за два милиона.
— Добре, така поне госпожа Санфилипо няма да затъва в дългове за погребението. От кого е бил чекът?
— От фирма „Мандзо“ от Монтелуза.
— Провери защо са му го дали.
— Добре. Що се отнася до съпрузите Грифо…
— Погледни тук — прекъсна го комисарят. — Това е списъкът на хора, които знаят нещо за Грифо.
Първото име в списъка беше на Саверио Гузумано.
— Добър ден, господин Гузумано. Комисар Монталбано съм.
— Какво желаете?
— Не се ли обадихте в телевизията, когато сте видели снимката на господин и госпожа Грифо?
— Да, господине, аз бях. Но вие какво общо имате?
— Ние се занимаваме със случая.
— Ще говоря само със сина им Давиде. Приятен ден!
„Така преизпълненото с радост начало на деня ни пренася към онзи ден от годината…“, както казваше Матео Мария Боярдо. Второто име от списъка беше на Гаспаре Белуцо.
— Ало, господин Белуцо? Комисар Монталбано съм. Обаждали сте се в „Свободна мрежа“ във връзка със семейство Грифо.
— Вярно е. Миналата неделя аз и съпругата ми ги видяхме, бяха с нас в автобуса.
— И къде отивахте?
— Към светилището на Богородица в Тиндари.
„О, Тиндари, аз все така те помня…“9, стиховете на Куазимодо зазвънтяха в главата му.
— Какво щяхте да правите там?
— Екскурзия. Организирана от тукашната фирма „Маласпина“. Аз и съпругата ми ходихме дори и на миналогодишната в Сан Калоджеро до Фиака.
— Кажете ми, спомняте ли си имената на другите участници?
— Разбира се, семейства Буфалота, Контино, Доминедо и Ракуля… Бяхме към четирийсет души.
Господата Буфалота и Контино се намираха в списъка на онези, които се бяха обаждали.
— Един последен въпрос, господин Белуцо. Когато се върнахте във Вигата, семейство Грифо бяха ли с вас?
— Честно казано, нищо не мога да ви кажа. Знаете ли, комисарю, беше късно, единайсет часа вечерта, тъмно, всички бяхме уморени…
Беше безполезно да си губи времето с други телефонни обаждания. Повика Фацио.
— Слушай, всичките тези хора са участвали в екскурзията до Тиндари миналата неделя, на която са били и семейство Грифо. Екскурзията е била организирана от фирма „Маласпина“.
— Знам я.
— Добре, отиди и им кажи да ти дадат пълния списък. След това се обади на всички, които са участвали. Искам ги в полицейското управление утре сутринта в девет.
— А къде ще ги съберем?
— Изобщо не ме интересува това. Подгответе полева болница. Защото най-младият от тях ще е минимум на шейсет и пет години. И още нещо: попитай господин Маласпина кой е шофирал автобуса онази неделя. Ако е във Вигата и не е на работа, до един час го искам тука.