Катарела, с още по-зачервени очи и изправени нагоре коси, с вид на лудите от учебниците, се появи, като носеше под мишница дебела папка, пълна с листове.
— Всичко, ама всичко до шушка ви отпечатах, комисерийо!
— Добре, остави го тук и отивай да спиш. Ще се видим късния следобед.
— Както заповядате, комисерийо.
Богородице! Сега върху бюрото му лежеше плячката от най-малко шестстотин страници!
Влезе Мими в блестяща форма, която предизвика вълна от завист у Монталбано. И в мисълта му веднага се върна караницата с Ливия по телефона.
— Слушай, Мими, по отношение на онази Ребека…
— Каква Ребека?
— Годеницата ти, де… Онази, за която искаш да се бракуваш, а не ожениш, както ти каза…
— Едно и също е.
— Не, не е същото, повярвай ми. И така, по отношение на Ребека…
— Казва се Ракеле.
— Добре де, както там се казва… Струва ми се, каза, че е полицейски инспектор и работи в Павия. Така ли е?
— Така е.
— Подала ли е молба за прехвърляне?
— Защо й е изтрябвало?
— Мими, опитай се да разсъждаваш. Когато се бракувате, какво ще правите? Ще продължите да стоите ти във Вигата, а Ребека в Павия ли?
— Ама че досада! Казва се Ракеле. Не, не е пускала молба за прехвърляне. Би било твърде преждевременно.
— Хм, но рано или късно ще трябва да го направи, нали?
Мими си пое дълбоко въздух, сякаш се подготвяше за сънна апнея10.
— Не мисля, че ще го направи.
— Защо?
— Защото решихме, че молбата за преместване ще я подам аз.
Очите на Монталбано се изцъклиха като на змия: неподвижни и ледени.
„Ех, сегичка и по средата на устата му ще се покаже раздвоеният език“ — помисли си Ауджело, чувствайки как се къпе в пот.
— Мими, ти си голям гамен! Вчера вечерта, когато дойде при мен, е било само за да ми разкажеш историята наполовина. Говори ми за сватбата, но не и за преместването си, което е най-важният детайл за мен. И ти много добре го знаеш.
— Кълна се, че щях да ти го съобщя, Салво! Ако не беше тази твоя реакция, с която ме извади от релсите…
— Мими, погледни ме в очите и ми кажи истината, депозирал ли си вече молбата?
— Да. Бях я депозирал, но…
— А Бонети-Алдериги какво каза?
— Че ще трябва малко време. Дори каза, че… Не, нищо.
— Говори!
— Каза, че е доволен. Че е дошъл моментът тази клика от мафиоти — точно така го каза, — каквото е полицейското управление във Вигата, да започне да се разпада.
— А ти?
— Еее…
— Хайде, няма да ти се моля!
— Взех си молбата, която държеше върху бюрото. Казах, че искам да си помисля още малко.
Монталбано замълча за известно време. Мими изглеждаше, сякаш току-що е излязъл изпод душа. След това комисарят посочи на Ауджело плячката, която му беше донесъл Катарела.
— Това е всичко, което е имало в компютъра на Нене Санфилипо. Един роман и много писма, да ги наречем любовни. Кой би бил по-подходящ от теб да прочете тези неща?
4
Фацио се обади, за да му съобщи името на шофьора, който е карал автобуса от Вигата до Тиндари и обратно — казваше се Филипо Торторичи, син на Джоакино и… Спря се навреме, дори по телефонния кабел беше доловил нарастващата нервност на комисаря. Добави, че шофьорът отсъствал по работа, но господин Маласпина, с когото съставяше списъка на екскурзиантите, го беше уверил, че незабавно ще го изпрати в полицейското управление, след като се върне към три часа следобед. Монталбано погледна часовника си — имаше два свободни часа.
Отправи се машинално към гостилница „Сан Калоджеро“. Собственикът му сервира ордьовър от морски дарове, но комисарят изведнъж усети нещо като клещи, които стискаха отвора на стомаха му. Не беше в състояние да се храни, дори при вида на калмарчетата, октоподчетата и мидите започна да му се гади. Изправи се внезапно.
Собственикът Калоджеро, който беше и сервитьор, се втурна разтревожено към него:
— Комисарю, какво има?
— Нищо, Кало, премина ми желанието за ядене.
— Не ми обиждайте ордьовъра, много е пресен.
— Знам. Затова го моля да ми прости.
— Не се ли чувствате добре?