Дойде му на ум някакво извинение:
— Какво да ти кажа, усещам студени тръпки, може би ме хваща грип.
Излезе, като този път знаеше къде отива. Под фара, за да седне на равната скала, която се беше превърнала в нещо като Скалата на плача. Там беше и предишния ден, когато в главата му се въртеше онзи негов съученик от шейсет и осма година, как се казваше, вече не си го спомняше. Там съвсем сериозно си поплака, когато беше разбрал, че баща му умира. Сега пак се връщаше при нея заради предизвестието за край, заради който не би проливал сълзи, но се почувства дълбоко наранен. Да, край, не преувеличаваше. Нямаше никакво значение, че Мими е оттеглил молбата си за преместването, но проблемът беше в самия факт, че я е депозирал.
На всички беше известно, че Бонети-Алдериги е тъпак, а и брилянтно го беше потвърдил, определяйки повереното му полицейско управление като „клика на мафиоти“. Всъщност в него работеше сплотен колектив, един добре смазан механизъм, в който всяко колелце изпълняваше функцията си и имаше своята, да я наречем, индивидуалност. А предавателният ремък, който задвижваше системата от зъбни колела, беше Мими Ауджело. Налагаше се да обмисли случката такава, каквато беше — като пукнатина, предвестник на разцепване. А именно — на края. Колко време още щеше да съумее да издържи Мими? Два месеца? Три? След това щеше да се предаде пред настояванията и сълзите на Ребека, не, Ракеле, и щеше да каже: „Дотук съм, желая ви всичко хубаво“.
— А аз? — запита се. — Аз какво ще правя?
Един от мотивите, заради които се плашеше от повишение и неизбежно преместване, беше убедеността, че никога повече няма да е способен да създаде екип като този на друго място. Но докато размишляваше, осъзна, че дори и това не е самата причина за терзанията му, а страданието (Ех, по дяволите, най-накрая успя да изречеш правилната дума, какво става, срамуваш ли се!) — и повтори думата „страдание“. Обичаше Мими, смяташе го за повече от приятел, като по-малък брат, и затова неговото предизвестено напускане го беше поразило точно в средата на гърдите със силата на револверен изстрел. За секунда през мозъка му премина думата предателство. Мими беше имал смелостта да се изповяда пред Ливия с абсолютната сигурност, че тя — о, боже — няма да му каже нищо! Вероятно й беше говорил и за евентуалното си преместване, а тя дори това не му беше загатнала, пълна съучастница на приятеля му Мими! Хубава двойка!
Разбра, че страданието му започваше да се видоизменя в безсмислен и глупав яд. Засрами се, защото това, за което мислеше в този момент, не беше типично за него.
Филипо Торторичи се появи в три и четвърт леко обезпокоен. Беше дребен мъж, попреминал петдесетте, свит, с малък кичур коси точно в средата на главата, иначе изцяло плешива. Образ и подобие на птица, която Монталбано беше видял в някакъв документален филм за Амазонка.
— За какво искате да говорите с мен? Началникът ми, господин Маласпина, ми нареди да дойда веднага при вас, но не ми обясни защо.
— Вие ли правихте курса Вигата — Тиндари миналата неделя?
— Да, господине, аз. Когато фирмата организира тези екскурзии, винаги мен изпраща. Клиентите ме искат и питат собственика дали аз ще ги возя. Доверяват ми се, защото съм спокоен и търпелив по природа. Трябва да ги разбираш, всичките са старци и се нуждаят от внимание.
— Често ли правите такива пътувания?
— В хубавото време — поне веднъж на всеки петнайсет дни. Тиндари, Ериче, Сиракуза и прочее.
— Пътниците винаги едни и същи ли са?
— Десетина от тях — да. Другите са различни.
— Спомняте ли си дали Алфонсо и Маргерита Грифо бяха на пътуването в неделя?
— Разбира се, че бяха! Имам добра памет! Ама защо ми задавате този въпрос?
— Не знаете ли? Изчезнали са.
— О, света Богородичке! Какво означава „изчезнали“?
— Че след това пътуване повече никой не ги е виждал. Дори по телевизията казаха, че синът им е отчаян.
— Не знаех, уверявам ви.
— Слушайте, познавахте ли семейство Грифо преди екскурзията?
— Не, господине. Никога не ги бях виждал.
— Как тогава твърдите, че двамата са били в автобуса?
— Защото преди тръгване собственикът ми предоставя списък. И преди да потеглим, ги извиквам по име.
— Правите ли го и на връщане?
— Разбира се! Семейство Грифо бяха.
— Разкажете ми как протичат тези пътувания?
— Тръгва се обикновено към седем сутринта. В зависимост от часовете, които са нужни, за да се достигне дестинацията. Всички пътници са хора на възраст, пенсионери, все народ от тази черга. Записват се за екскурзията не толкова да отидат да видят, откъде да знам какво, например „Черната Богородица“ от Тиндари, а да прекарат един ден в компания. Добре ли се изразих? Възрастни хора, старци, с големи деца, които са надалеч, без приятели… По време на пътуването има и човек, който ги забавлява, продавайки им различни неща, като например домашни потреби, завивки… Пристигаме винаги навреме за светата обедна литургия. След това ходят да хапнат в един ресторант, с който собственикът на фирмата има договорка. Обядът им е включен в билета. И знаете ли какво се случва, след като се нахранят?