— Не знам, кажете.
— Връщат се в автобуса и заспиват. Когато се събудят, започват да обикалят из селището, купуват подаръци, сувенири. В шест, тоест осемнайсет часа, ги извиквам по списък и тръгваме. В осем е предвидено спиране в крайпътен бар за кафе с мляко и бисквити, това също е включено в цената. Пристигането ни във Вигата е предвидено за десет часа вечерта.
— Защо казахте „предвидено“?
— Винаги пристигаме по-късно.
— Как така?
— Господин комисар, казах ви вече, пътниците до един са старци.
— И какво от това?
— Ако някой пътник или пътничка ме помоли да спра на първия бар или бензиностанция, защото трябва да отиде по нужда, какво да направя, да не спирам ли? Спирам.
— Разбрах. Спомняте ли си миналата неделя на връщане някой да ви е молил да спирате?
— Заради тях пристигнахме чак към единайсет часа! Три пъти! А последният път беше на половин час път преди Вигата! Въпреки че ги питах могат ли да стискат, защото почти сме пристигнали. Нямаше начин обаче да ги разубедя. И знаете ли какво става? Като слезе един, слизат и другите, на всички им се прихожда и така се губи много време.
— Спомняте ли си кой ви помоли да направите последното спиране?
— Не, господине, честно казано, не си спомням.
— Случи ли се нещо особено, любопитно, необичайно?
— Какво е трябвало да се случи? Но дори да се е случило, не съм го забелязал.
— Сигурен ли сте, че семейство Грифо са се върнали във Вигата?
— Комисарю, при пристигането не съм задължен да ги проверявам отново по списък. Ако те не са се качили след някое спиране, спътниците им щяха да забележат. Впрочем, преди да потегля, натискам три пъти клаксона и чакам най-малко три минути.
— Спомняте ли си къде направихте извънредни спирания, докато се връщахте?
— Да, господине. Първото на второстепенния път за Ена, на бензиностанция „Кашино“, второто на магистралата Палермо — Монтелуза в гостилница „Сан Джерландо“, а последното в гостилница „Парадизо“, на половин час път оттук.
Фацио се върна малко преди седем.
— Като гледам, не си си давал много зор.
Фацио не му отговори. Когато комисарят го порицаваше без причина, означаваше, че го прави само защото има нужда да даде изблик на настроението си. Отвърнеше ли му, ставаше по-лошо.
— И така, комисарю. Хората, които са взели участие в тази екскурзия, са били четирийсет. Осемнайсет семейни двойки, което прави трийсет и шест души, две госпожи, които често правят тези пътувания, като с тях стават трийсет и осем, и двамата близнаци Лагана, които не изпускат екскурзия. Те не са женени и живеят в един дом. Близнаците Лагана са били най-младите от компанията, петдесет и осем годишни. Сред екскурзиантите са също господин и госпожа Грифо, Алфонсо и Маргерита.
— Съобщи ли на всички да дойдат тук утре сутринта в девет часа?
— Направих го, но не по телефона, а минавайки от къща на къща. Уведомявам ви, че двама от тях не могат да дойдат утре сутринта, ще се наложи да отидем на място при тях, ако искаме да ги разпитаме. Казват се Шиме: госпожата е болна, хванал я е грип, а съпругът й не може да мръдне, защото трябва да я обслужва. Комисарю, позволих си една волност.
— Каква?
— Разделих ги на групи. Ще идват по десет човека на всеки час. Така суматохата ще е по-малка.
— Добре си направил, Фацио. Благодаря ти, може да си вървиш.
Фацио не се помръдна, сега беше дошъл удобният момент за отмъщението заради несправедливото порицание отпреди малко.
— По отношение на това, че не съм си давал много зор, исках да ви кажа, че ходих и в Монтелуза.
— За какво си ходил там?
Какво му ставаше на комисаря, вече беше започнал и да забравя ли?