— Не си ли спомняте? Ходих да направя това, което ми казахте. Да се видя с тези от фирма „Мандзо“, дали чека от два милиона лири, който намерихме в джоба на Нене Санфилипо. Всичко е редовно. Господин Мандзо му е плащал чисти на месец един милион лири, защото младежът е поддържал компютъра му, ако има нещо да се регулира, да се оправи… Тъй като миналия месец заради някаква грешка не му били платили, написали и двете суми на един чек.
— Значи, Нене е работел.
— Работел?! С парите, които са му давали от фирма „Мандзо“, едва ли е успявал да си плати наема! А останалото откъде ли го е вземал?
Мими Ауджело се показа на вратата, когато вече се стъмваше. Очите му бяха зачервени. На Монталбано му мина през ума, че Мими е плакал, в плен на кризата заради покаянието. В крак с модата, защото всички — от папата до последния мафиот, се разкайваха за нещо. Но всъщност не беше това! Първото нещо, което Ауджело му каза, беше:
— Извадих си очите с бумагите на Санфилипо! Стигнах до средата на писмата.
— Писмата само негови ли са?
— Как не! Истински епистоларен сборник. Негови и на жената, която не се е подписала.
— Колко са?
— По около петдесетина на калпак. За определен период от време са си разменяли по едно писмо на два дни… Правили са го, а после са го обсъждали.
— Нищо не разбрах.
— Само да вляза и ще ти обясня. Направи сметка, в понеделник са били в леглото. Във вторник взаимно са си писали по едно писмо, в което са обсъждали с изобилни подробности всичко, което са правили предния ден. През нейната и неговата призма. В сряда са се виждали отново, а на следващия ден пак са си писали. Писмата са абсолютно цинични и мръснишки, на няколко пъти направо бях на път да се изчервя.
— Писмата с дати ли са?
— Всичките.
— Това не ми вдъхва доверие. С пощите, които имаме, как е било възможно да пристигат точно на следващия ден?
Мими поклати отрицателно глава.
— Не мисля, че са ги изпращали по пощата.
— А как са ги изпращали?
— Не са ги изпращали. Предавали са си ги на ръка, когато са се срещали. Вероятно са ги чели в леглото. А след това са започвали да правят секс. Те са им били като добър афродизиак.
— Мими, вижда се, че си майстор по тези неща. Върху писмата, освен дати, беше ли отбелязано мястото, където са написани?
— Тези от Нене са винаги от Вигата. Тези на жената са от Монтелуза или, но по-рядко, от Вигата. Това потвърждава хипотезата ми, че са се срещали както тук, така и в Монтелуза. Тя е омъжена. Често двамата намекват за съпруга й, но никога не изписват името му. Периодът, когато са имали най-много срещи, съвпада с пътуването в чужбина на съпруга й. Когото, повтарям, никога не назовават по име.
— Идва ми на ум една идея, Мими. Не е ли възможно това да е някаква щуротия, измислица на младежа? Може ли тази жена изобщо да не съществува и да е плод на еротичните му фантазии?
— Мисля, че писмата са автентични. Той ги е качил на компютъра си и е унищожил оригиналите.
— Какво те кара да си толкова сигурен, че писмата са истински?
— Това, което тя пише. Подробните, в детайли, описания на онова, което на нас, мъжете, дори не ни минава през ума, което изпитва жената, докато прави любов. Виж, правят го по всички начини, нормално, орално, анално, във всички пози, при различни поводи, и тя всеки път описва нещо ново, типично само за интимността на една жена. Ако това бяха фантазиите на младежа, без съмнение той е щял да стане голям писател.
— Докъде си стигнал?
— Остават ми още двайсетина. След това започвам с романа. Знаеш ли, Салво, имам някаква половинчата идея, че ще успея да разбера коя е жената.
— Кажи ми я.
— Твърде е рано. Трябва да я обмисля.
— Може би и аз съм на път да достигна до някаква предполагаема идея.
— Тоест?
— Че става въпрос за вече не много млада жена, която си е хванала двайсетгодишен любовник. И му е плащала щедро за това.
— Съгласен съм. Само че ако жената е тази, за която мисля, не е на достолепна възраст. А по-скоро е млада. И тук не са играли пари.
— Значи, мислиш, че се отнася за слагане на рога?
— Защо не?
— Може би имаш право.
Не, Мими не беше прав. Долавяше инстинктивно, че убийството на Нене Санфилипо трябва да е свързано с нещо по-голямо. Тогава защо се съгласяваше с хипотезата на Мими? За да не го огорчи? Кой беше правилният глагол? А, ето го: за да го поласкае. Съвсем незаслужено му правеше четки. Може би се държеше като онзи директор на вестник от филма „Първа страница“, който прибягваше към всички възможни и невъзможни неща, само и само неговият журналист номер едно да не се премести в друг град заради любовната си връзка. Филмът беше комичен и той си спомняше, че се побърка от смях, докато го гледаше. Странно, как сега, сещайки се отново за него, не му беше дори и до половин усмивка?