— Спомняте ли си къде бяха седнали Грифо?
— Струва ми се, на последната седалка.
— Тази, която има пет места едно до друго и без подлакътници?
— Така мисля.
— Добре, господин Дзота, това е всичко, може да си вървите.
— Какво означава това?
— Означава, че приключихме и може да се върнете у дома.
— Ама как така?! Що за обноски? За някаква подобна дреболия създавате неудобство на стар човек на седемдесет и седем години и съпругата му, която пък е на седемдесет и пет? В шест сутринта сме се надигнали! Струва ли ви се нормално?
Когато и последният от старците си беше тръгнал — почти към един часа, полицейското управление можеше да се обърка с място, на което е имало пикник. Е, вярно, че в него нямаше трева, но в наши дни къде ще намериш трева? А и тази, която все още продължава да вирее близо до градчето, да не би да е трева? Четири полегнали и наполовина пожълтели стръка, сред които, ако промушиш ръка, деветдесет и девет на сто има скрита спринцовка, която ще те убоде.
С тези прекрасни мисли лошото настроение започваше отново да обзема комисаря, който забеляза, че Катарела, ангажиран с почистването, застина внезапно като препариран с метлата в едната ръка, а в другата държеше нещо, което не се разбираше добре какво е.
— Гле’й ти! Гле’й ти! Гле’й ти! — мърмореше учудено, взирайки се в нещото в ръката си, след като го беше взел от земята.
— Какво е това?
Изведнъж лицето на Катарела пламна като огън.
— Призирватив, комисерийо!
— Използван ли?! — смая се комисарят.
— Не, комисерийо, все още си е в опаковката.
Ето, тази беше единствената разлика с останките от истинския пикник. За всичко друго се препокриваха — същата отчайваща мръсотия, хартиени салфетки, фасове, метални кутийки от кока-кола, бира и оранжада, бутилки от минерална вода, парчета от бисквити и хляб, дори в ъгъла имаше фунийка със сладолед, който бавно се разтичаше.
Както Монталбано вече беше предвидил, след първата съпоставка на отговорите, които той Фацио и Галуцо бяха събрали, се оказа, че за семейство Грифо сега знаеха точно толкова, колкото и в началото, и може би това беше една от причините, ако не основната, за неговото отвратително настроение.
В автобуса имаше петдесет и три седящи места, като се изключеше това на шофьора. Четирийсетте екскурзианти, всичките до един, се бяха настанили в предната му част — двайсет от едната страна и двайсет от другата. Семейство Грифо обаче бяха пътували — както на отиване, така и на връщане, — седнали на две от петте места на последната седалка, с гръб към голямото задно стъкло. Не бяха обелили дума на никого и никой на тях не им беше казал дума. Фацио му съобщи, че един от пътниците му беше казал: „Знаете ли? Не след дълго забравихме за тях. Сякаш не пътувахме в един и същ автобус“.
— Но… — каза изведнъж комисарят. — Все още липсват показанията на онази семейна двойка, от която госпожата е болна. Струва ми се, че се казват Шиме.
Фацио се усмихна:
— А вие вярвате ли, че госпожа Шиме щеше да си позволи да отсъства от забавата? Приятелките й да са там, а тя не? Появи се, придружена от съпруга си, и едва се държеше на краката си. Имаше трийсет и девет градуса температура. Аз говорих с нея, а Гало с мъжа й. Госпожата обаче можеше да си спести мъчението.
Спогледаха се безутешно.
— Изгубена нощ и женска рожба — поясни Галуцо, цитирайки пословичната фраза на съпруг, който, след като цяла нощ стоял до раждащата си съпруга, най-накрая вместо жадуваното мъжко чедо видял появата на бял свят на някакво си момиченце.
— Да отиваме ли да хапнем? — попита Фацио, ставайки.
— Вие тръгвайте. Аз ще изчакам още малко. Кой е в караулката?
— Гало.
Останал сам, започна да разглежда направената от Фацио скица, която представляваше карта на автобуса. Най-отпред се виждаше отделено правоъгълниче, в което беше написано „шофьор“. Следваха дванайсет реда с четири правоъгълничета, като във всяко беше написано името на този, който го е заемал.
Гледайки скицата, комисарят си даде сметка за изкушението, от което е трябвало да се откаже Фацио, а именно да нарисува огромни правоъгълници, в които да напише пълните данни на седящите в тях — име, фамилия, баща, майка…
На последния ред с петте места Фацио беше написал по такъв начин Грифо, че буквите от фамилното име да заемат и петте правоъгълничета, очевидно не беше успял да разбере кои от петте места бяха заемали изчезналите.