— Комисерийо, комисерийо, хей, комисерийо! — връхлетя отгоре му Катарела веднага щом го видя да се появява на вратата на полицейското управление. — Три пъти се обажда господин Лате5, онзи, който е със „с“ накрая! Иска да говори лично и пирсонално с вас! Казва, че нещото е много спешно, по спешност е!
Отгатна предварително какво щеше да му каже Латес, шефът на кабинета на началника на дирекцията на полицията, с прякор Меденомлечния заради лицемерното му йезуитско поведение.
Началникът на полицията Лука Бонети-Алдериги, от рода на маркизите от Вилабела, беше ясен и категоричен. Монталбано никога не го гледаше в очите, а малко по-нагоре, защото винаги оставаше прехласнат по косите му, твърде изобилни и с голям извит нагоре перчем. Като забеляза, че комисарят не го гледа в очите, началникът на полицията си помисли, че най-накрая го е уплашил.
— Монталбано, казвам ви веднъж завинаги, че с пристигането на новия шеф на оперативно-следствената служба Ернесто Грибаудо вие ще имате само помощни функции. Във вашето полицейско управление ще се занимавате с дребните случаи, а големите ще оставяте на оперативно-следствената служба в лицето на Грибаудо или неговия заместник.
За Ернесто Грибаудо се носеше легендата, че когато веднъж погледнал гръдния кош на убит с откос от „Калашников“, се произнесъл, че смъртта е настъпила вследствие дванайсет пробождания с нож, нанесени бързо и последователно.
— Извинете ме, господин началник, бихте ли ми дали някакъв практически пример?
Лука Бонети-Алдериги се беше почувствал обзет от гордост и удовлетворение. Монталбано стоеше прав от другата страна на бюрото му, леко приведен напред и със смирена усмивка. Освен това тонът му беше почти умолителен. Държеше го в ръцете си!
— Обяснете ми по-добре, Монталбано. Не разбрах точно какъв пример желаете.
— Бих искал да разбера кои случаи трябва да считам за малки и кои за големи.
В този момент Монталбано се любуваше на себе си, защото, имитирайки Фантоци6 на Паоло Виладжо7, ролята му се беше получила прекрасно.
— Що за въпрос, Монталбано! Кражби, караници, разпространение на малки дози наркотици, сбивания, упражняване на контрол върху гражданите на страни извън Европейския съюз — това са дребните случаи. Но убийства — не, те вече са в категорията на големите случаи.
— Може ли да си водя бележки? — попита Монталбано, изваждайки от джоба си къс хартия и химикалка.
Началникът на полицията го погледна смаяно. И комисарят за миг се зачуди дали не е попрекалил с кощунственото си поведение и дали онзи не се беше усетил.
Всъщност не. Началникът на полицията беше направил само презрителна гримаса.
— Да, разбира се.
Сега Латес щеше да му повтори категоричните разпореждания на началника на полицията, че убийството не влиза в неговите задължения и то е за оперативно-следствената служба. Набра номера на шефа на кабинета.
— Скъпи ми Монталбано! Как сте? Семейството?
Какво семейство? Беше сирак и не беше женен.
— Всички са много добре, благодаря, господин Латес. А вашето?
— Благодаря на Богородица, всичко е наред. Слушайте, Монталбано, относно убийството, станало тази нощ във Вигата, господин началникът…
— Наясно съм с това, господин Латес. Няма да се занимавам с него.
— Ама не! Ама как така? Обаждам ви се точно защото господин началникът желае да се заемете с него.
Монталбано изпита лека тревога. Какво означаваше тази история?
Дори не знаеше данните на разстреляния. Дали нямаше да се окаже, че убитият младеж е син на някоя важна особа? Или набутваха в ръцете му някаква неприятна работа? Не горещ картоф, а цяла пламтяща главня?
— Извинете ме, господине. Бях на местопрестъплението, но не съм започвал разследване. Разбирате ли ме, не исках да нахлувам в чужд терен.
— Разбирам ви много добре, Монталбано! Слава богу, в нашата дирекция работим с хора с пословична чувствителност!
— Защо не се заеме господин Грибаудо?
— Нищо ли не знаете?
— Абсолютно нищо.
— Ех, господин Грибаудо се наложи да отиде миналата седмица в Бейрут на важен конгрес за…
— Знам. Задържан е в Бейрут ли?
— Не, не, върна се, но веднага щом се прибрал, го пипнала ужасна дизентерия. Опасявахме се да не е някаква форма на холера, знаете, че по тези места не е рядкост, но се оказа, слава богу, че не е това.