— Аз откъде ще знам, че са го объркали?
— Защото точно в онзи половин час, в който те твърдят, че съм отивал при Синагра, сте провеждали дълъг телефонен разговор с мен. Никой не би посмял да ви опровергае. Какво ще кажете?
— Хм… — каза недотам убедено началникът на полицията. — Ще видим.
Монталбано излезе, сигурен, че Бонети-Алдериги, дори измъчван от скрупули, ще постъпи както му подсказа.
Преди да отпътува от Монтелуза, се обади в полицейското управление.
— Ало? Ало? Кой е този, който ни се обажда?
— Катаре, Монталбано съм. Прехвърли ме на господин Ауджело.
— Не мога да ви прехвърля, защото го няма. Беше тук по-рано. Почака и като видя, че не идвате, си тръгна.
— Знаеш ли защо си е тръгнал?
— Да, господине. По вина на мотива, че имало пожар.
— Пожар?
— Да, господине. Може би е предимлишлен пожар, както казват пожарникарите. И господин Ауджело отиде там с колегите Гало и Галуцо, тъй като Фацио не се намираше.
— Какво искаха от нас пожарникарите?
— Казваха, че загасват този предимлишлен пожар. След това господин Ауджело взе той тилифона и говори с тях.
— Ти знаеш ли къде е избухнал пожарът?
— Пожарът е обхванал землището Грах.
Никога не беше чувал да се говори за тази местност. И понеже пожарната се намираше само на няколко крачки, нахълта в сградата и се легитимира. Казаха му, че пожарът, който със сигурност е предумишлен, е избухнал в местността Бакла.
— Защо сте ни звънели?
— Защото в разрушена селска къща нашите са намерили два трупа. Изглежда, са на двама старци, мъж и жена.
— Загинали са в пожара ли?
— Не, комисарю. Пламъците тъкмо започнали да обхващат от всички страни къщата, когато нашите са се намесили навреме.
— Тогава как са умрели?
— Комисарю, изглежда, са били убити.
9
Като се отклони от междуградското шосе, се наложи да поеме по стръмен и тесен селски път, целия в камънаци и дупки, по който колата заради усилията стенеше почти като човек. В един момент повече не можа да продължи, защото камионите на пожарната и другите коли, които бяха паркирани върху терена отстрани, възпрепятстваха преминаването му.
— Кой сте вие? Къде искате да отидете? — нелюбезно попита един старшина, който го видя да слиза от колата и да се приготвя да продължи пеша по пътя.
— Комисар Монталбано съм. Казаха ми, че…
— Добре, добре — каза експедитивно старшината. — Отивайте, вашите хора са вече на мястото.
Беше топло. Свали си вратовръзката и сакото, които трябваше да сложи, за да отиде при началника на полицията. Но въпреки разтоварването след няколко крачки вече се потеше обилно. Къде обаче беше пожарът?
Отговорът дойде веднага след като зави. Пейзажът изведнъж се промени. Не се виждаше нито дърво, нито стръкче трева, нито храст или каквото и да е растение, само безформена и еднообразна шир — тъмнокафява, напукана от сушата. Въздухът беше тежък като в някои от дните, когато идваше свирепият вятър сироко, но миришеше на изгоряло, а тук-там се издигаше по някоя струйка дим. Селската къща се намираше на около стотина метра, цялата почерняла от огъня. Разположена беше върху склона на малък хълм, на чийто връх все още проблясваха пламъци и фигури на тичащи хора.
Някакъв човек, който слизаше по коларския път, се изправи пред него с протегната ръка:
— Здрасти, Монталбано.
Беше негов колега, комисар в Комизини.
— Здравей, Мичике. Какво правиш по тия места?
— По-правилно е аз да ти задам този въпрос.
— Защо?
— Това е моя територия. Пожарникарите не знаели местността Бакла на Вигата ли принадлежи, или на Комизини, и за да не сбъркат, съобщили на двете полицейски управления. Трябваше аз да се заема с мъртвите.
— Трябваше?
— Ех, да. С Ауджело се обадихме на началника на полицията. Предложих му да си разделим по един умрял на калпак. — Засмя се. Очакваше и Монталбано да направи същото, но той, изглежда, дори не го беше чул. — Началникът обаче нареди да ти ги оставя и двамата, защото вече сте се заели със случая. Довиждане и приятна работа!
Отдалечи се, подсвирквайки си, очевидно доволен, че се е отървал от неприятните задължения. Монталбано продължи да върви под небето, което след всяка следваща стъпка ставаше все по-сиво. Започна да кашля, изпитваше известни затруднения при дишането. Почувства, че е потиснат и нервен, но не успяваше да си обясни причината за това. Беше се появил лек ветрец и от него прахта летеше из въздуха, преди да падне отново на земята. Разбра, че по-скоро е необяснимо изплашен, отколкото нервен. Ускори крачка, но заради учестеното дишане вкарваше в дробовете си все по-голямо количество топъл и замърсен въздух. Не можеше повече да продължи сам, спря се и извика: