— Ауджело! Мими!
От почернялата и разрушена селска къща излезе Ауджело и се затича към него. В ръка държеше някакъв бял парцал и го размахваше. Когато се срещнаха, му го подаде. Оказа се, че е противодимна маска.
— Раздадоха ги пожарникарите, по-добре е от нищо.
Косите на Мими бяха посивели, както и веждите, изглеждаше остарял с двайсетина години — всичко това благодарение на пепелта.
Готвеше се да влезе в селската къща, подпрян на ръката на своя заместник, когато въпреки маската усети натрапчив мирис на изгоряло месо. Отдръпна се назад, а Мими го погледна въпросително.
— От тях ли е? — попита.
— Не — увери го Ауджело. — Зад къщата е имало вързано на синджир куче. Не може да се разбере на кого е било. Изгоряло е живо. Ужасна смърт.
— Защо, да не би тази на семейство Грифо да е по-малко ужасна? — попита Монталбано веднага щом видя двете тела.
Подът, който някога е бил пръстен, сега беше заприличал на нещо като блато заради водата, която пожарникарите бяха излели. Още малко и двете тела щяха да заплуват.
Лежаха по очи, бяха ги убили само с по един изстрел в тила, след като са им заповядали да коленичат в нещо като стаичка без прозорец, някога може би е била килер, после, с разрухата на къщата, превърната в тоалетна, която вонеше непоносимо. Място доста скришно за погледа на човек, случайно влязъл в единствената голяма стая, от която някога се е състояла цялата къща.
— Дотук може ли да се стигне с кола?
— Не. Може да се доближиш донякъде, но след това трябва да се ходи пеша трийсетина метра.
Комисарят си представи двамата старци как вървят през нощта в тъмнината пред някого, който ги държи на мушката си. Разбира се, че се бяха спъвали в камъните, бяха падали и се бяха наранявали, но винаги е трябвало да се изправят и да продължават по пътя — може би с помощта на някой ритник от палачите си. И със сигурност не се бяха опълчили, не бяха крещели, не бяха умолявали, неми, смразени от осъзнаването на неминуемата смърт. Тези трийсетина метра са били за тях безкрайна агония, истински път към голготата.
Тази безмилостна екзекуция ли беше линията, която не трябваше да се прекрачва и за която му беше говорил дон Балдучо Синагра? Жестокото и хладнокръвно убийство на двамата треперещи и беззащитни старци? Хайде, бе, в никакъв случай не можеше това да е границата и не за това двойно убийство Балдучо искаше да се оправдае, че няма нищо общо с него. Та те бяха направили много по-страшни неща, бяха връзвали старци и младежи като агнета за заколение и ги бяха измъчвали, дори бяха удушили, а след това разградили в киселина детенце на десет години, виновно само защото се е родило в определено семейство. Следователно това, което виждаше, за тях все още беше в границата на нормалното. Затова ужасът, в момента невидим, беше малко по-нататък. Получи лек световъртеж и се подпря на ръката на Мими.
— Добре ли се чувстваш, Салво?
— Тази маска малко ме задушава.
Всъщност не, защото маската не предизвикваше задушаването му, а тежестта в гърдите, затрудненото дишане и привкусът на безгранична тъга. Наведе се напред, за да огледа по-добре двата трупа. И тогава успя да зърне нещо, което съвсем го съкруши.
Под калта изпъкваха дясната ръка на жената и лявата на мъжа. Двете ръце бяха протегнати и се докосваха. Наведе се още по-напред, за да вижда по-добре, стискайки все така ръката на Мими. И съзря ръцете на двамата мъртви: пръстите на дясната ръка на жената бяха преплетени в тези от лявата ръка на мъжа. Бяха умрели, държейки се за ръце. В нощта, в ужаса, в тъмата, която беше по-тъмна и от смъртта, бяха се търсили, бяха се намерили, бяха се утешавали един друг, както със сигурност го бяха правили много пъти през живота си. Мъката и състраданието го връхлетяха внезапно като два удара в гърдите.
Олюля се. Мими беше достатъчно бърз, за да го задържи:
— Излез оттук, лъжеш, че си добре.
Обърна гръб и излезе. Огледа се наоколо. Не си спомняше кой, но някой от църковните люде беше потвърдил, че адът със сигурност съществува, само че не се знае къде се намира. Защо ли не намине по тези места? Може би тогава щеше да му дойде идеята за вероятното му местоположение.