Мими го настигна и го погледна внимателно:
— Салво, как си?
— Добре, добре. Гало и Галуцо къде са?
— Пратих ги да помогнат на пожарникарите. Така или иначе, и тук да стоят, какво да правят? Ти също защо не си вървиш? Аз ще остана.
— Уведоми ли заместник-прокурора? Криминолозите?
— Всички. Рано или късно ще дойдат. Тръгвай си.
Монталбано не се помръдна. Стоеше на крака и гледаше в земята.
— Имам вина — каза.
— Какво? — попита учудено Ауджело. — Вина?
— Да. Още в началото погледнах на тази история със старците твърде несериозно.
— Салво — реагира Ауджело, — ама току-що не ги ли видя? Тези клетници са били убити в неделя през нощта, на връщане от екскурзията. Какво можехме да направим? Дори не сме знаели, че съществуват!
— Говоря ти за после, след като синът им дойде да ни каже, че са изчезнали.
— Ама как, след като направихме всичко, което трябваше да направим!
— Вярно е. Но аз го направих без никакво убеждение. Мими, не издържам повече тук. Отивам в Маринела. Ще се видим в полицейското управление към пет часа.
— Добре — каза Мими.
Остана да гледа разтревожено комисаря чак докато не изчезна зад един завой.
В Маринела дори не отвори хладилника, за да види какво има в него, нямаше желание за ядене, чувстваше стомаха си на топка. Отиде в банята и се погледна в огледалото. Пепелта, освен че беше направила сиви косите и мустаците му, беше подчертала бръчките му и те бяха станали белезникави като на болник. Изми си само лицето, съблече се гол, хвърли дрехите и бельото на земята, обу си банския и се затича към морето.
Коленичил на пясъка, започна да копае с ръце широка дупка. Спря едва когато видя, че дъното й започна бързо да се пълни с вода. Взе шепа все още зелени водорасли и ги хвърли в трапа. След това легна по корем и си напъха главата в него. Пое си дълбоко въздух — един, два, три пъти, и при всяко вдишване миризмата на солената вода и водораслите прочистваше дробовете му от пепелта, която беше проникнала в тях. След това се изправи и влезе в морето. С няколко сигурни загребвания навлезе в дълбокото. Напълни устата си с морска вода и дълго я жабури около небцето и гърлото. След това за около половин час се отпусна по гръб във водата, без да мисли за нищо.
Носеше се по повърхността като клон, като лист.
Върна се в полицейското управление и се обади на доктор Паскуано, който му отговори по обичайния за него начин:
— Очаквах това ужасно досадно обаждане. Дори започнах да се питах дали не ви се е случило нещо, че все още не сте ми се обадили. Мислех ви! Какво искате да знаете? Утре ще работя върху двамата мъртъвци.
— Докторе, достатъчно е само да ми отговорите с „да“ или „не“. Приблизително кога са били убити, през нощта в неделя срещу понеделник ли?
— Да.
— Само с един изстрел в тила, като при екзекуция ли?
— Да.
— Измъчвали ли са ги, преди да ги убият?
— Не.
— Благодаря ви, докторе. Видяхте ли колко дъх ви спестих? Така ще имате повече в момента на смъртта ви.
— Колко би ми харесало да ви направя аутопсия! — отвърна му Паскуано.
Мими Ауджело този път цепеше секундата на две и се появи точно в пет часа. Лицето му обаче изглеждаше измъчено — очевиден признак, че някаква мисъл го тормози.
— Намери ли време да си починеш, Мими?
— Изобщо не, пък и кога? Трябваше да чакаме Томазео, който пак се беше забил в един ров с колата си.
— Ял ли си?
— Беба ми направи сандвич.
— А коя е Беба?
— Ти ме запозна с нея. Беатриче.
Вече я наричаше Беба! Значи, нещата се развиваха добре. Но тогава защо изражението на Мими беше толкова печално, сякаш е Задушница? Нямаше време да настоява за повече информация, защото Ауджело му зададе абсолютно неочакван въпрос.
— Все още ли поддържаш връзка с онази шведка, как се казваше, Ингрид?
— Не съм я виждал отдавна. Миналата седмица обаче ми се обади по телефона. Защо?
— Може ли да й имаме доверие?
Монталбано не понасяше на въпроса му да се отговаря с друг въпрос. Въпреки че понякога и той го правеше, но винаги с някаква точно определена цел. Реши да продължи играта.