— Ти какво ще кажеш?
— Не си ли ти този, който я познава по-добре от мен?
— За какво ти трябва?
— Нали няма да ме помислиш за луд, ако ти кажа?
— Едва ли ще те взема за луд.
— Може би, ако е нещо бомбастично?
На комисаря му додея от играта с въпросите, а Мими дори не беше забелязал, че води някакъв абсурден диалог.
— Слушай, Мими, мога да се закълна в дискретността на Ингрид. Що се отнася до това дали ще те взема за луд, вече съм го правил толкова пъти, че един път повече или по-малко — няма никаква разлика.
— Тази нощ не ме остави да мигна.
Голяма работа беше тази Беба!
— Кой?
— Едно писмо, едно от тези, написаните от Нене Санфилипо до любовницата му. Салво, нямаш представа как съм ги изучил! Скоро ще ги знам наизуст.
„Ама че си лайнар, Салво! — укори се Монталбано. — Не правиш друго, освен да мислиш лошо за Мими, а всъщност този клетник работи даже през нощта!“
След като се самопорица, комисарят преодоля бързо този момент на самокритика.
— Добре де, добре… Какво имаше в това писмо?
Мими изчака за момент, преди да се реши да му отговори.
— Хм, в началото той много се ядосва, че тя се е епилирала.
— Какво има за ядосване? Всички жени си обезкосмяват мишниците!
— Не говореше за мишници.
— А, така ли? — каза Монталбано.
— Пълна епилация, разбираш ли?
— Да.
— След това в следващите писма на него започват да му харесват новостите й.
— Добре де, но всичко това какво значение има?
— Има значение! Защото, загубвайки съня, а може би и зрението си, смятам, че разбрах коя е била любовницата на Нене Санфилипо. Някои от описанията на тялото й, които прави с най-подробните детайли, са по-добри и от снимка. Както знаеш, на мен ми харесва да се заглеждам по жените.
— Не само да ги заглеждаш.
— Така е. Убеден съм, че ще мога да разпозная тази госпожа. Защото съм сигурен, че съм я срещал. Нищо работа, за да сме сигурни за самоличността й.
— Нищо работа! Мими, какво ти се върти из главата? Да не искаш да отида при въпросната госпожа и да й кажа: „Комисар Монталбано съм. Госпожо, ако обичате, бихте ли си свалили за момент гащите!“. Най-малкото, което онази може да направи, е да ме затворят в лудницата!
— Затова помислих за Ингрид. Ако жената е същата, за която си мисля, значи, съм я виждал няколко пъти в компанията на шведката. Изглежда, са приятелки.
Монталбано нацупи устни.
— Не си ли убеден? — попита Мими.
— Убеден съм, но цялата тази история е голям проблем.
— Защо?
— Защото не мога да накарам Ингрид да предаде приятелката си.
— Предаде? Кой ти говори за предателство? Опитай се да намериш някакъв начин, за да я поставиш в ситуация, в която да се изпусне и да ти каже нещо…
— Как например?
— Хм, откъде да знам, покани Ингрид на вечеря, след това я заведи у вас, накарай я да пийне малко от онова нашето червено винце, по което всички са луди, и…
— И започвам да й говоря за косми? Ще припадне, ако започна да говоря за определени неща с нея! От мен не го очаква!
Мими беше толкова изненадан, че чак ченето му увисна.
— Не го очаква?! Кажи ми, ти и Ингрид… Никога ли?
— Какво си мислиш? — попита го раздразнено Монталбано. — Аз не съм като теб, Мими!
Ауджело го погледна за миг, след това прилепи ръцете си една до друга като за молитва и обърна очи към небето.
— Какво правиш?
— Утре ще изпратя писмо на Негово Светейшество — отговори му съкрушеният Мими.
— И какво ще пише в него?
— Да те обяви за светец още докато си жив.
— Не ми харесва този твой дебелашки хумор — каза рязко комисарят.
Мими изведнъж стана сериозен. По определени въпроси понякога се налагаше да подхожда предпазливо с началника.
— Така или иначе, дай ми време, за да размисля относно Ингрид.
— Съгласен съм, но не се разтакавай много, Салво. Разбираш ли, едно е убийство заради изневяра, друго е…
— Много добре разбирам разликата, Мими. И не си ти човекът, който ще ми я обясняваш. В сравнение с мен ти все още имаш жълто около устата.
Ауджело пое удара, без да реагира. Преди малко обърка тактиката, говорейки му за Ингрид. Трябваше да направи така, че лошото настроение на комисаря да премине.