— Има още нещо, за което искам да поговорим, Салво. Вчера, след като се нахранихме, Беба ме покани в дома си.
Лошото настроение на Монталбано изведнъж изчезна. Той затаи дъх. Между Мими и Беатриче беше ли се случило това, което понякога много лесно се случва? Ако Беатриче веднага беше легнала с Мими, твърде възможно беше нещата между тях бързо да приключат. Тогава Мими неизбежно щеше да се върне при своята Ребека.
— Не, Салво, не сме правили това, което си мислиш — каза Ауджело, сякаш беше надарен да чете мисли. — Беба е свястно и много сериозно момиче.
Какво казваше Шекспир? Ах, да: „Думите ти са моята храна“. Следователно, след като Мими говореше така, значи, имаше надежда.
— В един момент тя отиде да се преоблече. Останах сам и взех списанието, което беше на масичката. Отворих го и от него изпадна снимка, поставена между страниците му. На нея се виждаха пътници в автобус, насядали по местата си. Беба се виждаше в гръб с тиган в ръка.
— Когато се върна, попита ли я кога е правена тази…
— Не. Стори ми се, как да кажа, нетактично. Оставих снимката на мястото й и толкова.
— Защо ми разказваш това?
— Осени ме идея. Ако по време на тези пътувания се правят снимки за спомен, твърде възможно е да има и снимки от екскурзията до Тиндари, тази, в която участва и семейство Грифо. Ако тези фотографии се открият, може да се извлече нещо от тях, въпреки че не знам какво.
Не можеше да се отрече, че Ауджело беше обзет от гениално прозрение. И, разбира се, очакваше поне една похвална дума. Която обаче не получи. Студено и гаднярски, комисарят не пожела да му даде това удовлетворение. Напротив.
— Мими, прочете ли романа?
— Кой роман?
— Ако не се лъжа, заедно с писмата ти бях дал и нещо като роман, който Санфилипо…
— Не, все още не съм го прочел.
— И защо?
— Как защо? След като все още продължавам да си вадя очите с онези писма! Преди романа искам да разбера дали съм налучкал коя е любовницата на Санфилипо.
Изправи се.
— Къде отиваш?
— Имам ангажимент.
— Виж, Мими, това не е хотел, от който…
— Обещах на Беба, че ще я заведа на…
— Добре де, добре. Отивай, но се отнася само за този път — позволи му великодушно Монталбано.
— Ало, фирма „Маласпина“ ли е? Комисар Монталбано съм. Там ли е шофьорът Торторичи?
— Току-що се върна. Тук до мен е. Ще ви го дам.
— Добър вечер, комисарю — каза Торторичи.
— Извинете за безпокойството, но се нуждая от информация.
— На вашите заповеди.
— Можете ли да ми кажете дали по време на екскурзиите се правят снимки?
— Хм, да… но…
Звучеше объркано, гласът му стана нерешителен.
— Правят ли се, или не?
— Извинете… извинете ме, комисарю. Възможно ли е да ви се обадя най-много след пет минути?
Звънна още преди да бяха минали петте минути.
— Комисарю, извинете ме отново, но не можех да говоря пред счетоводителя.
— Защо?
— Вижте, комисарю, заплащането ми е ниско.
— Това какво общо има?
— Има, да… Допълвам си заплатата, комисарю.
— Обясни ми по-добре, Торторичи.
— Почти всички пътници носят фотоапарати. Когато тръгнем, им казвам, че в автобуса е забранено да се правят снимки. Да снимат колкото искат, когато пристигнат до определената дестинация. По време на пътуването само аз разполагам с разрешение да се правят снимки. Всички се хващат на въдицата и никой не протестира.
— Извинете, ама след като вие сте зает с шофирането, кой ги прави тези снимки?
— Моля дистрибутора на стоката или някого от пътниците. След това ги давам за проявяване, а после ги продавам на тези, които искат да имат снимка за спомен.
— Защо не искахте счетоводителят да ви чуе?
— Защото не съм му искал разрешение да правя снимки.
— Достатъчно е само да го поискате и всичко ще се нареди.
— Така е, но той с едната си ръка ще ми даде разрешителното, а с другата ще ме обложи с процент. Заплащането и без това е мизерно, комисарю.
— Пазите ли негативите?
— Разбира се.
— Може ли да ми дадете тези от последната екскурзия до Тиндари?
— Вече съм извадил всички снимки! След изчезването на семейство Грифо сърце не ми даваше да ги продавам. Но сега, когато вече се знае за убийството им, съм сигурен, че ще ги разпродам до една, а може би и на двойна цена!