Още едно сподавено ридание.
— Родителите ви имали ли са друга собственост?
— Нищо друго, доколкото знам. Живееха от пенсиите си. Татко имаше книжка към Пощенска банка, в която превеждаха неговата пенсия и тази на мама… Но в края на всеки месец им оставаше твърде малко, за да заделят и нещо настрана.
— Нямам спомен да съм виждал тази книжка.
— Нямаше ли я? Погледнахте ли добре там, където татко държеше документите?
— Нямаше я. Аз лично ги проверих, при това съвсем прилежно. Може би са я взели със себе си заедно с портфейла и дамската чанта.
— Ама защо? Какво ще правят със спестовна книжка, която не могат да използват? Само ненужен къс хартия!
Комисарят се изправи. Давиде Грифо последва примера му.
— Нямам нищо против да отидете в апартамента на родителите си. Напротив. Ако намерите сред документите нещо, което…
Изведнъж спря. Давиде Грифо го погледна въпросително.
— Извинете ме за момент — каза комисарят и излезе.
Ругаеше наум, защото си беше дал сметка, че документите на Грифо все още се намираха в полицейското управление, където ги беше донесъл от дома си. Найлоновият чувал за отпадъци стоеше в килерчето. Стори му се ужасно да предаде на сина им семейните спомени в такава опаковка. Разтършува се из килера, но не намери нищо, което можеше да му послужи — нито картонена кутия, нито по-приличен плик. Примири се.
Давиде Грифо погледна учудено Монталбано, докато той оставяше в краката му плика за отпадъци.
— Взех го от дома ви, за да сложа в него документите. Ако искате, ще накарам някой от моите хора да ви го докара…
— Не, благодаря. Имам кола — отговори му сдържано другият.
Не беше поискал да го каже на сирака, както го наричаше Катарела (впрочем откога ли беше излязъл?), че съществува мотив за изчезването на спестовната книжка. При това мотивът беше твърде резонен, за да не се знае на каква стойност възлиза сумата в книжката. А съдържащата се в книжката сума можеше да се окаже симптомът на тайната болест, заради която след това беше се намесил и съвестният лекар. Разбира се, че това беше само хипотеза, но е необходимо да бъде проверена. Обади се на заместник-прокурора Томазео, но му трябваше около половин час, за да съкруши съпротивата, която онзи му оказа. След което Томазео му обеща, че незабавно ще се разпореди.
Сградата на пощата се намираше на няколко крачки от полицейското управление. Отвратително здание, защото строителството му е започнало през четирийсетте години, когато е господствала ликторската или фашистката архитектура, но довършено след войната, когато вкусовете вече са били променени. Кабинетът на господин директора беше на втория етаж, в дъното на абсолютно безлюден и празен коридор, който плашеше със своята самота и изоставеност. Почука на врата, на която имаше пластмасова правоъгълна табела с надпис „Директор“. Под нея имаше лист, на който беше изобразена цигара с две червени кръстосани линии отгоре. Отдолу пишеше: „Пушенето строго забранено“.
— Влезте!
Монталбано влезе и първото нещо, което видя, беше един истински лозунг на стената, който повтаряше: „Пушенето строго забранено“. „Или ще си имате работа с мен“ — сякаш казваше президентът на републиката, който пък гледаше мрачно от своя портрет под лозунга.
Още по-надолу имаше кресло с висока облегалка, на което седеше директорът, кавалер Атилио Мораско. Пред кавалер Мораско имаше огромно бюро, цялото отрупано с книжа. Господин директорът беше джудже и приличаше на покойния крал Виктор Емануил Трети с късо подстриганите си коси, които правеха главата му да изглежда като тази на Умберто Първи, а увисналите му мустаци бяха същите като на горепосочения крал джентълмен. Комисарят изпита абсолютното усещане, че се намира пред един от наследниците на Савойската династия, копеле като многото други, които беше посял кралят джентълмен.
— Вие от Пиемонт ли сте? — му дойде на устата да попита.
Директорът се удиви.
— Не, защо? От Комитини съм.
Може да е от Комитини, Патерно или от Рафадали, но Монталбано не се отказа от идеята, която му хрумна.
— Вие сте комисар Монталбано, нали?
— Да. Обади ли ви се заместник-прокурорът Томазео?
— Да — потвърди директорът с неохота. — Но едно телефонно обаждане е само едно телефонно обаждане. Разбирате ме, нали?
— Естествено, че ви разбирам. За мен например „Розата е роза е роза е роза“.