Кавалер Мораско не се впечатли от известната фраза на Щайн18.
— Виждам, че сме на едно и също мнение.
— В какъв смисъл, извинете?
— В смисъл че думите летят, а написаното остава.
— Бихте ли ми обяснили по-добре?
— Разбира се. Заместник-прокурорът Томазео ми се обади, казвайки ми, че сте упълномощен да разгледате спестовната книжка към Пощенска банка на покойния господин Алфонсо Грифо. Съгласен съм, считам го като предизвестие. Но докато не получа искане или подписано пълномощно, не мога да позволя да получите достъп до банковата тайна.
Комисарят страшно се нервира при тези думи и само миг го делеше от това да излезе от кожата си.
— Ще мина отново.
И понечи да стане. Директорът го спря с жест.
— Почакайте… Би трябвало да има някакво разрешение. Бихте ли се легитимирали пред мен?
Опасността да излезе от кожата си стана още по-голяма. С едната си ръка Монталбано се хвана за стола, на който седеше, а с другата му показа картата си.
Копелето Савоя дълго я разглежда.
— След обаждането на заместник-прокурора предположих, че ще се втурнете насам. Затова подготвих една декларация, в която се казва, че ме освобождавате и разтоварвате от всякаква отговорност, трябва само да я подпишете.
— С удоволствие ще ви разтоваря — каза комисарят.
Подписа декларацията, без да я чете, и прибра в джоба картата си. Кавалер Мораско се изправи.
— Почакайте ме тук. Необходими са десетина минути.
Преди да излезе, се обърна и посочи към портрета на президента на републиката.
— Видяхте ли?
— Да — каза учудено Монталбано. — Това е Чампи19.
— Нямах предвид президента, а това, което е написано отгоре. Заб-ра-не-но пу-ше-не-то. Моля ви да не се възползвате от отсъствието ми.
Веднага щом директорът затвори вратата, го обзе свирепо желание да запали цигара. Но беше забранено, при това съвсем правилно, защото, както е известно, пасивното пушене предизвиква милиони смъртни случаи, докато смогът, въглеродният двуокис и оловото в бензина — не. Стана, излезе, слезе на партера и видя, че трима служители пушеха, застана на тротоара и изпуши две цигари една след друга, влезе, служителите, които пушеха, сега вече бяха четирима, изкачи се по стълбите, премина по пустия коридор, без да почука, отвори вратата на кабинета на директора и влезе. Кавалер Мораско седеше на мястото си. Погледна го с пренебрежение, поклащайки глава. Монталбано се приближи до стола си със същото виновно изражение, както когато отиваше със закъснение на училище.
— Разпечатката е готова — съобщи му тържествено директорът.
— Може ли да я видя?
Преди да му я даде, директорът провери, че върху бюрото му все още стои подписаната от комисаря декларация.
Монталбано не разбра нищо от разпечатката — може би защото цифрата, която прочете накрая, му се стори прекалена.
— Бихте ли ми я разяснили? — каза с все същия тон, както когато ходеше на училище.
Директорът се протегна напред, на практика полягайки върху бюрото, и изтръгна възмутено листа от ръцете му.
— Всичко е твърде ясно! — каза. — От разпечатката се вижда, че пенсията на семейство Грифо възлиза на общо три милиона лири месечно, а поотделно милион и осемстотин хиляди неговата и милион и двеста хиляди нейната. Господин Грифо, когато идваше да си вземе пенсията, теглеше в брой своята за месечни нужди, но оставяше в книжката тази на съпругата си. Това беше основното движение по сметката. С някое рядко изключение, естествено.
— Дори и да се вземе предвид колко са били стиснати и пестеливи — започна да разсъждава на висок глас комисарят, — въпреки това сметката не излиза. Струва ми се, че видях да има в тази книжка почти сто милиона лири!
— Правилно сте видели. С точност деветдесет и осем милиона и триста хиляди лири. Но няма нищо необичайно.
— Не?
— Не, защото през последните две години господин Алфонсо Грифо внасяше редовно на всяко първо число от месеца винаги една и съща сума: два милиона. Общо правят четирийсет и осем милиона, които се добавят към спестяванията им.
— И откъде ги е вземал тези два милиона на месец?
— Мен не ме питайте — отвърна му обидено директорът.
— Благодаря — каза Монталбано, като стана и протегна ръката си към него.