Като пристигна в дирекцията на полицията в Монтелуза, каза на телефониста да се обади на Чико де Чико. Нямаше никакво желание да се среща с Вани Аркуа, шефа на отдела по криминология, който беше заместил Якомуци. Взаимно си бяха антипатични. Де Чико пристигна тичешком и взе снимката.
— Мислех, че е по-зле — каза, поглеждайки я. — Катарела ми спомена, че са опитвали с компютъра, но…
— Ще успееш ли да ми извадиш номера?
— Мисля, че да, комисарю. При всички случаи още тази вечер ще ви се обадя.
— Ако не ме откриеш, остави съобщение на Катарела. Но направи така, че да го накараш да напише цифрите и буквите правилно, иначе е възможно да се окаже някой номер от Минесота.
По пътя на връщане почувства едва ли не като част от задълженията си, че трябва да направи почивка сред клоните на маслиновото дърво. Имаше нужда от пауза за размисъл, истинска, а не като тази, която политиците наричат пауза за размисъл, а всъщност изпадат в дълбока кома. Яхна като конче обичайния клон, подпря гърба си на ствола и запали цигара. Но веднага почувства, че е седнал неудобно, усещаше как възлите и шиповете досадно притискаха вътрешната страна на бедрата му. Осени го странното усещане, че маслиновото дърво не го искаше седнал там и сякаш правеше всичко възможно да го накара да смени позицията си.
— Обземат ме налудничави идеи!
Устиска още малко, но повече не можа да издържи и слезе от клона. Отиде при колата си, взе един вестник и се върна под маслиновото дърво, разгърна го и след като си свали сакото, полегна върху него.
Погледнато отдолу, от тази нова перспектива, дървото му се стори по-голямо и по-заплетено. Видя сложната система на клоните, която преди това нямаше как да забележи, седейки сред тях. В съзнанието му изникнаха някакви думи: „Има едно сарацинско маслиново дърво, голямо… с което разреших всичко“. Кой ли ги беше казал? И какво ли беше разрешило дървото? След това паметта му се проясни. Тези думи ги беше казал Пирандело на сина си няколко часа преди да умре. И се отнасяха за „Гигантите на планината“, произведението му, което беше останало недовършено.
Около половин час лежа по гръб, без изобщо да отдели поглед от дървото. И колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше разказа му как с течение на времето се е изкривило, измъчило, как водата и вятърът година след година го бяха принудили да придобие тази форма, която не беше каприз или случайност, а следствие на природните процеси.
Очите му се втренчиха в трите големи клона, които за кратко се извисяваха почти успоредно един на друг, преди всеки от тях да се впусне в своята лична фантазия от внезапни зигзаги, обръщания назад, избуявания встрани, отклонения и арабески. Един от трите, онзи централният, изглеждаше малко по-нисък в сравнение с другите два, но със своите изкривени вейки се вкопчваше в двата по-високи клона, сякаш искаше да ги задържи свързани с него през целия участък, в който бяха заедно.
Като отмести глава и погледна с внимание, което сега беше доста по-изострено, Монталбано забеляза, че трите клона не растяха независимо един от друг, въпреки че между тях имаше малко разстояние, а започваха от едно и също място, подобно на голяма набръчкана подутина, която се надигаше от ствола.
Вероятно от лекия полъх на вятъра листата се разклатиха. Един слънчев лъч изведнъж влезе в очите му и го заслепи. Примижал, Монталбано се засмя.
Каквото и да му съобщеше вечерта Де Чико, в този момент беше убеден, че на мястото на водача в колата, която е следвала автобуса, е бил Нене Санфилипо.
Стояха прикрити зад храсталака от кисел трън с пистолети, готови за стрелба. Отец Кручила им беше посочил тази потънала в тотална забрава изполичарска къща като тайно скривалище на Япикину. Отчето обаче, преди да ги изостави, държеше да уточни, че трябва да бъдат предпазливи, защото не е сигурен, че Япикину е предразположен да се предаде, без да реагира. Освен това бил въоръжен с автомат и в редица други случаи е показвал, че умее да го използва.
Затова комисарят реши да действа според правилата и изпрати Фацио и Гало зад къщата.
— Вече трябва да са заели позиция — каза Мими.
Монталбано не отговори, искаше да даде на своите двама души необходимото време, за да изберат подходящото място, на което да се притаят.
— Аз тръгвам — каза нетърпеливо Ауджело. — Прикривай ме.
— Добре — съгласи се комисарят.