— Ако е възможно…
Старицата се изправи, мърморейки, излезе от стаята и се върна след по-малко от минута. Знаела е много добре къде се намира завещанието. Подаде му го неучтиво. Монталбано го погледна и най-накрая откри това, което го интересуваше.
Оборът беше упоменат като „селска постройка само с едно помещение“, с размерите на куб, на който всяка от страните беше четири метра. Приблизително с хиляда метра прилежаща земя. Малко, както беше казала госпожица Баери. Постройката се извисяваше в местност, наречена Мавъра.
— Благодаря и моля да ме извините за безпокойството — каза вежливо комисарят, ставайки.
— Защо ви интересува този обор? — попита старицата, която също се изправи.
Монталбано се поколеба, трябваше да намери някакво добро оправдание.
Но госпожица Баери продължи:
— Питам ви, защото сте вторият човек, който се интересува от него.
Комисарят седна отново, а също и госпожица Баери.
— Кога е било това?
— Ден след погребението на клетата Джулиана, когато сестра й и нейният съпруг все още бяха тук. Спяха в стаята в дъното.
— Ще ми обясните ли как е станало?
— Напълно ми беше изхвръкнало от главата, сега се сетих, защото се заговорихме. И така, в деня след погребението, беше почти време за ядене, звънна телефонът и аз отидох да се обадя. Беше някакъв мъж, каза ми, че е заинтересуван от обора и земята. Попитах го дали е разбрал, че клетата Джулиана е мъртва, а той ми отговори, че не знае. Попита ме с кого може да разговаря по този въпрос. Тогава му дадох съпруга на Маргерита, защото жена му беше наследницата.
— Чухте ли ги какво си казаха?
— Не, той излезе извън стаята.
— Онзи, който се обади, как каза, че се казва?
— Може и да е казал, но вече не си спомням.
— След това господин Алфонсо говори ли със съпругата си във ваше присъствие за телефонния разговор?
— Когато влезе в кухнята и Маргерита го попита с кого е разговарял, той й отговори, че е бил някой си от Вигата, който живеел в тяхната кооперация. И не обясни нищо друго. Право в десетката! Монталбано скочи на крака.
— Трябва да тръгвам, благодаря ви и още веднъж извинете — каза, отправяйки се към вратата.
— Ще ми задоволите ли любопитството? — попита го госпожица Баери, клатушкайки се след него. — Защо за тези неща не попитате Алфонсо?
— Кой Алфонсо? — каза Монталбано, който вече беше отворил вратата.
— Как кой Алфонсо? Съпругът на Маргерита.
Исусе! Тя не знаеше нищо за убийствата! Със сигурност нямаше телевизор и не четеше вестници.
— Ще го попитам — увери я комисарят вече от стълбището.
Спря се при първата телефонна кабина, която видя, слезе, напъха се в нея, но забеляза, че проблясваше червената светлинка. Телефонът не работеше. Забеляза още една, но телефонът и в нея беше повреден.
Изруга, знаейки, че добрата работа, която беше свършил до този момент, сега започваше да се закучва от малките препятствия, които винаги бяха предвестник на по-големи. От третата кабина най-накрая успя да се обади в полицейското управление.
— А, комисерийо, комисерийо! Къде се скрихте? Цяла сутрин ви…
— Катаре, след това ще ми разправяш. Можеш ли да ми кажеш къде се намира Мавъра?
Първо мълчание, а после смях, който трябваше да е подигравателен.
— Комисерийо, как да се разбере? Не знаете ли как сме се омешали във Вигата? Пълни сме с коногоанци, сме пълни.
— Прехвърли ме веднага на Фацио.
Коногоанци? Поразени от травматично увреждане на коногото? А какво е коного?
— Кажете, комисарю.
— Фацио, знаеш ли къде се намира местността Мавъра?
— Само момент, комисарю.
Фацио вкара в действие мозъка си, който беше като компютър. В главата му освен другите неща имаше и подробна карта на територията на Вигата.
— Комисарю, край Монтесерато е.
— Обясни ми как се стига дотам.
Фацио го упъти. А после каза:
— Съжалявам, но Катарела настоява да говори с вас. Откъде се обаждате?
— От Трапани.
— И какво правите в Трапани?
— След това ще ти кажа. Дай ми Катарела.
— Ало, комисерийо? Исках да ви съобщя, че тази сутрин…
— Катаре, какви са тези коногоанци?
— Африканците от Коного, комисерийо. Как се казват? Конголайци ли?
Окачи слушалката и потегли отново, спря пред голям железарски магазин на самообслужване. Купи си железен лост, длето, големи клещи, чук и ножовка. Когато отиде да плати, касиерката, красиво мургаво момиче, му се усмихна: