— Добър удар — каза.
Нямаше желание да й отговори. Излезе и се качи в колата. След малко реши да си погледне часовника.
Беше почти два часът и го мъчеше вълчи глад. Пред една гостилница, на чиято табела пишеше „При Борбоне“, имаше спрени няколко големи камиона. Значи, там се ядеше добре. В него се проведе кратка, но свирепа борба между ангела и дявола. Победи ангелът. Продължи към Вигата.
— Дори един сандвич? — чу дявола, който го питаше с хленчещ глас.
— Не.
Наричаха го Монтесерато, хълмиста верига, достатъчно висока, която разделяше Монтелуза от Вигата. Тръгваше почти от морето и продължаваше пет или шест километра към полята във вътрешността. Върху последния й хребет се издигаше стар голям чифлик. Беше изолирано място. И такова си беше останало, въпреки че във времената на разточително строителство на обществени съоръжения и сгради, в отчаяното търсене на места, които да оправдаят пътища, мостове, надлези или тунели, го бяха свързали с една асфалтова лента към междуградския път Вигата — Монтелуза. За Монтесерато му говори преди няколко години старият училищен директор Бурджо. Беше му разказал, че през четирийсет и четвърта година ходил на излет в Монтесерато със свой американски приятел, журналист, с когото веднага си били допаднали. Вървели с часове из полята, след това започнали да се катерят, почивайки си от време на време. Когато чифликът вече се разгърнал пред очите им, обграден от високи зидове, били спрени от две кучета, каквито както директорът, така и американецът никога дотогава не били виждали. Те били с тяло на хрътка, но с много къса и завита като на прасе опашка, дълги уши като на ловджийските породи и свиреп поглед. Песовете буквално ги обездвижили и щом се помръднели, веднага започвали да ръмжат. Най-накрая минал на кон някакъв човек от чифлика, който ги придружил. Главата на семейството ги завел да разгледат останките на древен манастир. Там директорът и американецът видели върху влажна и намираща се в окаяно състояние стена една изключителна фреска на Рождеството. Все още можело да се разчете и годината: хиляда четиристотин и десета. Върху нея били изобразени и три кучета, напълно еднакви с тези, които ги спрели на идване. Много години след това, при построяването на асфалтирания път, директорът поискал да се върне. Манастирските руини вече ги нямало, а на тяхно място се ширел огромен гараж. Може би стената с фреската е била разрушена. Около гаража все още се намирали късчета от цветната мазилка.
Намери параклисчето, за което го беше предупредил Фацио, а десет метра след него започваше селски път, който се спускаше по хълма.
— Много е стръмен, внимавайте! — беше казал Фацио.
Какво ти стръмен! На места ставаше перпендикулярен. Монталбано напредваше бавно. Когато стигна до средата на склона, спря, слезе и погледна от ръба на пътя. Панорамата, която се ширна пред очите му, можеше да бъде според вкуса на този, който я наблюдаваше, отвратителна или много красива. Нямаше дървета, нямаше и други къщи освен тази сто метра по-надолу, на която се виждаше покривът. Земята беше необработваема. Изоставена сама на себе си, беше родила изключително разнообразие от диви растения. Малката къщурка беше напълно погребана сред високата трева, с изключение само на покрива, очевидно скоро ремонтиран, и непокътнатите й водостоци. Монталбано забеляза със странно усещане и електрическите и телефонните кабели, които, тръгвайки от някаква далечна и невидима точка, свършваха във вътрешността на бившия обор. Не се вписваха в този пейзаж, който, изглежда, е бил винаги такъв, още от самото начало.
15
Вляво на едно място от селския път заради многократно преминаване напред-назад на някаква кола се бяха оформили коловози във високата трева. Отиваха право към поправената скоро врата на бившия обор, направена вече от солидно дърво и снабдена с две ключалки. Върху нея имаше и две халки, през които беше промушена верига, като тези за заключване на моторчетата, която придържаше огромния катинар. До вратата се мъдреше укрепено с желязна решетка прозорче, толкова малко, че през него не би могло да се промуши дори петгодишно дете. През пръчките се виждаше боядисаното в черно стъкло, което хем не позволяваше да се вижда какво става вътре, хем през нощта пречеше на светлината да се процежда навън.