Отвори очи. От трапезарията се чуваше гласът на мъж, който говореше съвсем тихо. Погледна часовника си, минаваше единайсет часа. Чувстваше се доста по-добре. Да не би Ингрид да е повикала доктор? Стана и както си беше по гащета, с бинтовани гърди, рамо и голям пръст на крака, отиде да види. Не беше лекарят, всъщност — да, беше доктор, но говореше по телевизията за някакво чудодейно средство за отслабване. Шведката седеше във фотьойла. Скочи веднага на крака, като го видя да влиза.
— По-добре ли си?
— Да. Благодаря.
— Приготвила съм ядене, ако имаш апетит.
Масата беше подредена. Барбуните — извадени от хладилника и не очакваха друго, освен да бъдат изядени. Седнаха. Докато си сипваха порциите, Монталбано я попита:
— Защо не ме изчака в бара на Маринела?
— Салво, след цял час чакане?
— Така е, извини ме. Защо не си дошла с колата?
— Нямам кола. Закарах я на майстор. Един приятел ме докара до бара. След това, като не се появи, реших да си направя разходка и да дойда дотук. Рано или късно, щеше да се върнеш вкъщи.
Докато се хранеха, комисарят я погледна. Ингрид ставаше все по-красива. Отстрани на устните си сега имаше по една малка бръчица, която я правеше да изглежда по-зряла и съзнателна. Каква изключителна жена! Дори не си беше помислила да го разпитва откъде си е докарал тази травма на рамото. Беше разпределила педантично по три барбуна за всеки и сега, докато ядеше, изпитваше удоволствие от храната. А явно и като пиеше, й беше сладко — вече беше на третата чаша, а Монталбано все още стоеше на първата.
— За какво ти трябвах?
Въпросът учуди комисаря.
— Не те разбрах.
— Салво, обади ми се, за да ми кажеш, че…
Видеокасетата! Беше му изскочила от главата.
— Исках да ти покажа нещо. Но нека първо приключим с яденето. Искаш ли плодове?
След вечерята Ингрид седна във фотьойла и взе касетата в ръка.
— Този филм вече съм го гледала — започна да протестира.
— Няма да гледаме филма. Има друг запис върху лентата.
Постави касетата, пусна я и седна на другия фотьойл. После с дистанционното започна да я превърта напред на бързи обороти, чак докато не се появи картината с празното легло, което видеооператорът се опитваше да постави на фокус.
— Началото ми се струва обещаващо — каза шведката, смеейки се.
Появи се черен екран. Картината полека-лека започна да изплува и този път на леглото беше любовницата на Нене Санфилипо в позата на „Голата маха“. Миг след това Ингрид беше вече на крак, изненадана и разтревожена.
— Ама това е Ваня! — почти изкрещя.
Никога Монталбано не беше виждал Ингрид толкова потресена, никога, дори когато бяха оркестрирали така нещата, че тя да бъде заподозряна или почти заподозряна в престъпление.
— Познаваш ли я?
— Разбира се.
— Приятелки ли сте?
— Доста добри, при това.
Монталбано изгаси телевизора.
— Откъде си се сдобил с този запис?
— Искаш ли да поговорим оттатък? Болката ми започва леко да се завръща.
Легна си. Ингрид седна на ръба на кревата.
— Не ми е удобно — оплака се комисарят.
Ингрид стана, повдигна го и сложи възглавницата зад гърба му, така че да остане наполовина изправен. На Монталбано започваше да му харесва присъствието на медицинска сестра наоколо.
— Откъде имаш тази касета? — попита отново Ингрид.
— Моят заместник я е намерил в къщата на Нене Санфилипо.
— Кой пък е той? — попита Ингрид, като набърчи чело.
— Не си ли чувала за него? Онзи двайсетгодишният, когото застреляха преди няколко дни.
— Да, чух да се говори. Но откъде е имал тази касета?
Шведката беше напълно искрена, изглеждаше истински учудена от цялата тази история.
— Защото е бил неин любовник.
— Как така? Та той е бил още момче!
— Да. Никога ли не ти е говорила за това?
— Никога. Или поне никога не ми е споменавала имена. Ваня е много потаен човек.
— Как се запознахте?
— Знаеш ли, в Монтелуза добре омъжените чужденки сме аз, две англичанки, една американка, две германки и Ваня, която е румънка. Направихме си нещо като клуб, така, на шега. Ти знаеш ли кой е съпругът на Ваня?
— Доктор Ингро, специалист по трансплантация на органи.