— Понастоящем къде се намира?
— Знаеш ли една подробност? Онзи, моят приятел, който го познава, ми каза, че се е оттеглил във вилата си край морето между Вигата и Сантоли. Спомена ми, че преживява някакъв тежък момент.
— Може би, защото е разбрал за изневярата на съпругата си?
— Възможно е. Приятелят ми каза също, че преди повече от две години докторът също е имал кризисни моменти, но след това се е съвзел.
— Вижда се, че и при предишния момент неговата нежна половинка…
— Не, Салво, онзи път мотивът е бил по-сериозен, поне така ми съобщиха. Но няма нищо сигурно, това са само слухове. Изглежда, се е изхвърлил с някаква огромна сума, за да купи картина. Но не е разполагал с нея. Подписал е няколко чека без покритие и са започнали да го заплашват, че ще го доложат на властите. След това е намерил пари и всичко се е оправило.
— Къде държи картините си?
— В сейф. Вкъщи окачва само репродукции.
След ново кратко мълчание Ауджело попита предпазливо:
— Ти какво направи с Ингрид?
Монталбано се наежи.
— Мими, не е разговор, който ми харесва.
— Питам те само дали си узнал нещо за Ваня, съпругата на Ингро.
— Ингрид е била наясно, че Ваня има любовник, но не е знаела името му. Всъщност не свързва приятелката си с убийството на Нене Санфилипо. Така или иначе, Ваня е заминала за Румъния, за да се види с баща си, който е болен. Тръгнала е, преди да убият любовника й. — Почти бяха пристигнали до полицейското управление. — Така, само от любопитство питам: прочете ли романа на Санфилипо?
— Повярвай ми, нямах време. Само го прелистих. Любопитен е — има добре и зле написани страници.
— Ще ми го донесеш ли днес следобед?
Влизайки, забеляза, че в телефонната централа седеше Галуцо.
— Къде е Катарела? От сутринта не съм го виждал.
— Комисарю, повикаха го в Монтелуза за някакъв опреснителен курс за компютрите. Ще се върне тази вечер към пет и половина.
— Тогава как ще процедираме? — попита отново Ауджело, който беше последвал шефа си.
— Слушай, Мими… Получих от началника на полицията заповед да се занимавам само с дребните случаи. Убийството на семейство Грифо и Санфилипо според теб голям или малък случай е?
— Голям. Доста голям.
— Следователно не е наше задължение. Подготви ми рапорта до началника, в който само опиши фактите, но, моля те, не това, което мисля аз. Така той ще възложи задачата на шефа на оперативно-следствения отдел, ако междувременно му е минала дрискавицата или каквото е.
— И ще им поднесем наготово случай като този? — реагира Ауджело. — Онези дори няма да ни благодарят!
— Държиш ли много на благодарността? По-скоро опитай да съчиниш добре рапорта. Утре сутринта ми го донеси, за да го подпиша.
— Какво означава, че трябва да го съчиня добре?
— Че трябва да го подправиш с изрази от типа на: „отивайки на мястото“; „и затова“; „от което се заключава“; „но въпреки това“. Така с техния начин на изразяване ще се почувстват в свои води и ще вземат случая под внимание.
Монталбано повика Фацио.
— Има ли новини за Япикину?
— Никакви, все така официално си остава укриващ се от правосъдието.
— Как е онзи, безработният, който се самозапали?
— По-добре е, но все още животът му е в опасност.
Гало пък дойде да му разкаже за група албанци, които били избягали от концентрационния, тоест бежанския лагер.
— Открихте ли ги?
— Нито един, комисарю. Нито пък някога ще ги открием.
— Защо?
— Защото това са бягства, съгласувани с други албанци, които отдавна са се устроили тук. Един колега от Монтелуза твърди, че има албанци, които бягат, за да се върнат в Албания. В края на краищата са си дали сметка, че вкъщи са се чувствали много по-добре. По един милион на калпак, за да дойдат, и по два, за да се върнат. Каналджиите винаги печелят.
— Какво е това, някакъв виц ли?
— На мен не ми се струва да е виц — каза Гало.
След това телефонът звънна. Беше Ингрид.
— Обаждам се, за да ти дам телефона на Ваня.
Монталбано го записа. И вместо да му каже дочуване, Ингрид продължи:
— Говорих с нея.
— Кога?
— Преди да ти се обадя. Разговорът ни беше дълъг.
— Искаш ли да се видим?