— След това съпругът й и Нене… На това място Ваня ми каза така: „Казва се Нене“… Та съпругът й и Нене се върнали в спалнята и…
— Казала е точно така: „Казва се“? Използвала е сегашно време?
— Да. Аз също го забелязах. Все още не знаеше, че любовникът й е убит. Та какво ти казвах, а, да, двамата се върнали при нея и Нене с наведени очи промърморил, че връзката им била само една голяма грешка, че вината е негова и не трябва никога повече да се виждат. После си тръгнал. След малко същото направил и Ингро, без да каже нито дума. Ваня не знаела повече какво да прави, чувствала се разочарована от поведението на Нене. Решила да остане във вилата. В късната сутрин на следващия ден докторът пак се появил. По някое време казал на Ваня, че трябва незабавно да се върне в Монтелуза и да си стегне багажа. Билетът й за Букурещ вече бил купен. Щял да се разпореди да я закарат на изгрев-слънце с кола до летището в Катания. Вечерта, когато останала сама вкъщи, Ваня се опитала да се свърже с Нене, но той не отговарял. На следващата сутрин отпътувала. Пред нас, нейните приятелки, се оправдала с извинението за болния си баща. Спомена ми също, че когато съпругът й се върнал при нея във вилата и й казал, че трябва да замине, не изглеждал нито засегнат, нито наскърбен или огорчен, а само разтревожен. Вчера й се обадил, съветвайки я да остане колкото е възможно по-дълго далече оттук. Но не пожелал да й каже защо. Това е всичко.
— А ти защо се чувстваш объркана?
— Защото според теб това нормално поведение на съпруг ли е, който открива в собствената си къща, че съпругата му е в леглото с друг?
— След като и ти самата ми каза, че вече не са се обичали…
— Струва ли ти се нормално и поведението на момчето? Откога вие, сицилианците, сте станали по шведи от шведите?
— Виж, Ингрид, вероятно Ваня има право, когато казва, че Ингро и Санфилипо са се познавали… Момчето е било много добър компютърен техник, а компютрите в клиниката в Монтелуза, изглежда, са били много. Когато Нене тръгва с Ваня, в началото не знае, че тя е съпруга на доктора. А когато го научава, може би защото тя му го е казала, е твърде късно, защото вече са много увлечени един по друг. Всичко е толкова ясно!
— Хм… — каза колебливо Ингрид.
— Виж, момчето е признало, че е направило грешка. И има право, защото със сигурност е загубило работата си. А докторът отпраща съпругата си, тъй като се бои от клюките и последствията… Представи си, че двамата ги обземе лудост и им хрумне да избягат заедно… за Ингро е било по-добре да им отнеме тази възможност.
От погледа, който Ингрид му хвърли, Монталбано разбра, че изобщо не е успял да я убеди с разсъжденията си. Но тъй като тя беше това, което е, не му зададе повече въпроси.
Дори и след като Ингрид си тръгна, остана да седи на верандата. От пристанището излизаха риболовните корабчета за нощния си улов. Не искаше да мисли за нищо. В един момент чу хармоничен и много близък звук. Някой си подсвиркваше. Кой ли беше? Огледа се наоколо. Нямаше никого. Това беше той! Той беше човекът, който си свирукаше! Веднага щом го осъзна, повече не успя да го повтори. Сякаш имаше моменти, в които личността му се раздвояваше, и тогава беше способен и да си подсвирква. Напуши го смях.
— Доктор Джекил и господин Хайд21 — прошепна и продължи: — Доктор Джекил и господин Хайд. Доктор Джекил и господин Хайд.
На третия път вече не се смееше. Напротив, дори беше станал твърде сериозен. Челото му леко се беше изпотило. Напълни чашата си с уиски.
— Комисерийо! Хей, комисерийо, комисерийо! — викаше Катарела, тичайки подире му. — Още от вчера трябва да ви предам лично и пирсонално едно писмо, което ми даде адвокат Гутадауро и ми каза, че трябва да ви го предам лично и пирсонално!
Извади го от джоба си и му го подаде. Монталбано го отвори.
Уважаеми комисарю, особата, която и вие познавате, моят клиент и приятел, изрази намерението си да ви напише това писмо, за да изрази мотивите си за своето нарастващо възхищение по ваш адрес. След това промени мнението си и ме помоли да ви предам, че ще ви се обади по телефона. Уважаеми комисарю, моля ви да приемете моите изпълнени с уважение към вас поздрави.
Накъса го на парченца и влезе в кабинета на Ауджело. Мими седеше на бюрото си.
— Пиша рапорта — каза.
— Зарежи го — отвърна Монталбано.
— Какво става? — попита разтревожено Ауджело. — Физиономията ти не ми вдъхва никакво доверие.
21
В едноименния си роман Робърт Стивънсън разказва как добронамерените експерименти на доктор Джекил го превръщат в жестокия господин Хайд. Историята е символ на раздвоението на личността. — Б.р.