— Донесе ли ми романа?
— Този на Санфилипо ли? Да.
И посочи един плик върху бюрото. Комисарят го взе и го пъхна под мишница.
— Какво ти е? — настоя Ауджело.
Монталбано не му отговори.
— Връщам се в Маринела. Не ми се обаждайте. Ще дойда в полицейското управление към полунощ. И всичките до един ви искам тук.
17
Веднага щом излезе от полицейското управление, огромното желание, което имаше да побърза да се затвори в Маринела и да чете, внезапно се изпари, както прави понякога вятърът — връхлита и изкоренява дървета, а в следващия момент изчезва, все едно никога не го е имало. Качи се на колата и се насочи към пристанището. Като приближи, спря и слезе, вземайки плика със себе. Истината беше, че му липсваше кураж, боеше се, че в думите на Нене Санфилипо ще открие потвърждение на идеята, която беше минала през главата му, след като Ингрид си тръгна. Затътри се бавно чак до фара и седна върху плоската скала. Тръпчивият аромат от мазната застояла вода и зеления мъх, който растеше в ниските части на скалите, които морето облизваше, беше много силен. Погледна си часовника — оставаше още час и нещо, преди да се мръкне, и ако искаше, можеше да започне да чете и тук. Но все още не се чувстваше готов, сърце не му даваше да го направи. Пък и ако накрая писанията на Санфилипо се окажеха бомбастична глупотевина, родена от дребнавата фантазия на някакъв аматьор с претенции да напише роман само защото в началното училище са го научили как красиво да изписва ченгелчетата? Които, между другото, сега дори не им ги преподават. Това негово малодушие, ако изобщо имаше нужда от потвърждение, беше още един знак, че годинките започваха да му тежат. Колебанието му обаче — да държи в ръка тези страници, без да се реши дали да ги прочете — му докара смъдене, нещо като сърбеж по кожата. Може би беше по-добре да отиде в Маринела и да започне да ги чете на верандата. Там също щеше да диша морски въздух.
Още от пръв поглед разбра, че Нене Санфилипо, за да скрие онова, което в действителност имаше да казва, беше прибегнал до същата система, използвана и при видеозаписа на голата Ваня. Лентата там започваше с двайсетина минути от филма „Бягството“, а тук на първите страници беше преписан откъс от известния роман „Аз, роботът“ на Азимов.
Нужни му бяха два часа, за да изчете всичко, и колкото повече се приближаваше към края, все по-ясно разгадаваше написаното от Нене Санфилипо и все по-често ръката му се протягаше към бутилката с уиски.
Романът беше недовършен, прекъсваше по средата на изречението. Но и това, което успя да прочете, му стигаше. Усети силно гадене, което тръгна от горната част на стомаха и когато достигна гърлото му, го сграбчи в ноктите си. Едва се удържа, докато тичаше към банята. Коленичи пред тоалетната чиния и започна да повръща. Изкара току-що изпитото уиски, след това храната, която беше изял през деня и вчера, както и другата — от завчера, и докато клечеше с изпотена и вече почти изцяло напъхана в тоалетната чиния глава, му се стори, че повръща без прекъсване цял живот, отивайки все по-назад във времето, чак до кашата, която са му давали, когато е бил дете, а когато се освободи и от майчиното си мляко, продължи да повръща горчива отрова, жлъч и чиста омраза.
Успя да се изправи, като се вкопчи в мивката, но едва се държеше на краката си. Беше сигурен, че започва да вдига и температура. Напъха главата си под пуснатата чешма.
„Вече съм твърде стар за този занаят.“
Просна се в леглото и притвори очи.
Съвсем за кратко остана в тази поза. Надигна се, главата му се въртеше, но сляпата ярост, която го беше обзела, започваше да се видоизменя в ясна решителност. Обади се в полицейското управление.
— Ало? Ало? Това е полицейското управление на…
— Катаре, Монталбано съм. Прехвърли ме на господин Ауджело, ако е там.
Там беше.
— Кажи, Салво.
— Слушай ме внимателно, Мими. Още сега ти и Фацио вземете една кола, но в никакъв случай служебна, и отивайте в зоната на Сантоли. Искам да знам дали вилата на доктор Ингро е охранявана.
— От кого?
— Мими, не ми задавай въпроси. Ако се охранява, със сигурност не е от нас. Трябва да разберете дали докторът е сам, или с компания. Не бързайте, използвайте всичкото време, което ви е необходимо, за да сте сигурни в онова, което виждате. Бях наредил всички в полунощ да са в управлението. Контразаповед — вече няма нужда да идват. Когато приключите в Сантоли, освободи Фацио и ела тук, в Маринела, за да ми разкажеш какво е положението.