— Убеден съм, че внукът ми, където и да се намира, е по-добре от мен. Бъбреците ми вече не функционират. Нуждая се от трансплантация, иначе умирам.
Монталбано не каза нищо. Остави сокола да продължи да прави своите все по-свити концентрични кръгове.
— Ама знаете ли — подхвана отново старецът — колко са болните, които се нуждаем от тази операция? Повече от десет хиляди, комисарю. Ако човек трябва да си чака реда, ще има всичкото време на света, за да умре.
Соколът беше спрял да се върти наоколо в кръг и сега, пикирайки, трябваше да се нахвърли върху жертвата си.
— А пък и трябва да сме сигурни, че лекарят, който прави операцията, е човек, на когото може да му се доверим, защото е способен…
— Като професор Ингро?
Той беше стигнал пръв до плячката, защото соколът не си беше давал много зор. Успя да обезвреди гранатата, която Синагра държеше в ръката си. Синагра сега не би могъл да каже, че за втори път е движил комисар Монталбано като кукла на конци. Старецът реагира искрено:
— Свалям ви шапка, комисарю, наистина ви свалям шапка. — И продължи: — Професор Ингро със сигурност е правилният човек. Казват ми обаче, че се е наложило да затвори болницата, която имаше тук, в Монтелуза. Изглежда, че и той, горкият, не е много добре със здравето.
— А докторите какво казват? Нещо тежко ли е?
— Все още не знаят, искат да са сигурни, преди да му назначат лечението. Но, комисарю мой красив, всички сме в божиите ръце!
И затвори.
След това най-накрая на вратата се позвъни. Монталбано тъкмо приготвяше кафето.
— Никой не охранява вилата — каза Мими, влизайки. — И само допреди половин час — времето, което ми беше нужно, за да стигна дотук, докторът беше сам.
— Твърде вероятно е обаче през това време някой да е отишъл при него.
— Ако е така, Фацио ще ме извести по мобилния телефон. Но веднага ми кажи, защо така изведнъж си се вторачил в професор Ингро?
— Защото все още го държат в безтегловност. Не са взели решение дали да го оставят да продължи да работи, или да го убият като семейство Грифо и Нене Санфилипо.
— Значи, професорът е замесен? — попита изумено Ауджело.
— Замесен е и още как! — каза Монталбано.
— И кой ти го каза?
Едно дърво, сарацинското маслиново дърво, би трябвало да е правилният отговор. Но Мими щеше да го помисли за луд.
— Ингрид се е обадила на Ваня, която била много уплашена, тъй като има много неща, които не проумява. Като например това, че Нене се е познавал твърде добре с професора, но никога не й го е казвал. Че когато съпругът й я заварил в леглото заедно с любовника й, нито се ядосал, нито се наскърбил. Само се разтревожил. А пък и тази вечер Балдучо Синагра ми го потвърди.
— О, боже! — каза Мими. — Какво общо има Синагра? И защо му е трябвало да шпионира?
— Не е шпионирал. Каза ми, че има нужда от присаждане на бъбрек, и се съгласи с мен, когато му препоръчах професор Ингро. Дори ми съобщи, че професорът не бил много добре със здравето. Спомняш ли си, че и ти ми каза същото? Само че ти и Балдучо придавате различно значение на думата „здраве“.
Кафето беше готово. Изпиха го.
— Виж — подхвана отново комисарят, — Нене Санфилипо е описал цялата история от ясно по-ясно.
— И къде?
— В романа си. Започва с преписването на страници от един прочут роман, после разказва историята, след това преписва друг откъс от известния роман и така нататък, все в този ред. Някаква история за роботи.
— И научна фантастика. Затова ми се стори, че…
— Влязъл си в капана, който Санфилипо е бил поставил. Неговите роботи, които той нарича Алфа 715 или Омега 37, са направени от метал и платки, но разсъждават като нас и изпитват същите чувства. Светът на роботите на Санфилипо е образ и подобие на нашия свят.
— И за какво се разказва в романа?
— Това е историята на младия робот Делта 32, който се влюбва в друг робот, Гама 1024, която пък е съпруга на известния в целия свят робот Бета 5, защото е способен да подменя развалените части на роботите с нови. Роботът хирург, наричайки го така, е човек, пардон, робот, който винаги се нуждае от пари, защото има мания към скъпите картини. Един ден затъва в задължение, което не може да изплати. Тогава друг робот престъпник, който стои начело на някаква банда, му прави предложение. А именно че те ще му дадат всичките пари, от които се нуждае, стига да започне да прави нелегални трансплантации на клиенти, които те ще му водят, клиенти от върховете, богати и властимащи, които нямат време и желание да си изчакат реда. Тогава роботът професор пита откъде ще се снабдяват с необходимите части за смяна и как би могло да пристигат навреме. Обясняват му, че това не е проблем, защото са в състояние да намерят резервните части. Но как? Разбивайки робот, който отговаря на изискванията, за да се свали от него необходимото. След това бракуваният робот се изхвърля в морето или се погребва под земята. Босът, който се казва Омикрон 1, го уверява, че могат да обслужат всеки един клиент. Обяснява му също, че по всички краища на света има затворници — в местата за лишаване от свобода, в специалните лагери. А във всеки един от тези лагери има по един техен робот. В близост до тези места има и площадка за кацане. Омикрон 1 продължава, казвайки му, че тук те представляват само една минимална част от организацията, която действа из цял свят, защото се е глобализирала. И Бета 5 приема. Исканията на Бета 5 ще бъдат докладвани на Омикрон 1, който на свой ред ще ги предава на Делта 32, който пък, служейки си с много модерна интернет система за връзка, ще ги представя на вниманието на така наречените оперативни служби. На това място романът свършва. Нене Санфилипо не е имал възможността да напише финала. Финала вместо него го е написал Омикрон 1.