Трети етаж, четиринайсети апартамент. Семейство Кручила. Съпруг: Стефано Кручила, пенсионер, бивш счетоводител на рибарския магазин. Съпруга: Антониета де Карло. По-голям син: Калоджеро, минен инженер, работи в Боливия. По-малка дъщеря: Саманта, преподавателка по математика, неомъжена, живее с родителите си. Саманта говори от името на всички.
— Вижте, господин комисар, по отношение на семейство Грифо мога само да ви кажа, че бяха антипатични. Веднъж срещнах госпожата, която влизаше през входната врата с препълнена пазарска чанта — от тези с колелцата, и две найлонови торби в ръцете. За да стигне до асансьора, трябваше да изкачи три стъпала, затова я попитах дали не иска да й помогна. Нелюбезно ми отвърна „Не“. И съпругът й не беше по-добър.
Нене Санфилипо? Хубав младеж, жизнен, симпатичен. Какво правеше? Правеше това, което правят младите хора на неговата възраст, когато са свободни.
И казвайки това, хвърли поглед на родителите си, придружен с въздишка. Не, тя, за съжаление, не беше свободна. Иначе щеше да сложи в малкия си джоб покойния Нене Санфилипо.
Трети етаж, петнайсети апартамент. Доктор Ернесто Асунто — зъболекар.
— Комисарю, тук е само кабинетът ми. Аз си живея в Монтелуза, идвам само през деня. Единственото, което мога да кажа, е, че веднъж срещнах господин Грифо с подута от абсцес лява буза. Попитах го дали има личен стоматолог, а той ми отговори „Не“. Тогава му подсказах да се качи тук, в моя кабинет. В замяна получих решителния му отрицателен отговор. Що се отнася до Санфилипо, ще ви кажа само едно нещо. Никога не съм го срещал, дори не знам как изглежда.
Започна да се изкачва по стълбището към горния етаж, когато му дойде на ум да си погледне часовника. Беше станало един и половина и при вида на този час условният му рефлекс се включи и го обзе ужасен глад. Асансьорът за нагоре мина покрай него. Реши героично да изтърпи глада и да продължи с въпросите, защото по това време беше по-вероятно да намери наемателите по домовете им. Пред шестнайсети апартамент стоеше дебел и плешив мъж с черна деформирана чанта в ръката, а с другата се опитваше да напъха ключа си в бравата. Видя комисарят да спира зад него.
— Мен ли търсите?
— Да, господин…
— Мистрета. А вие кой сте?
— Комисар Монталбано.
— И какво желаете?
— Да ви задам няколко въпроса за убития тази нощ младеж…
— Да, знам. Портиерката ми разказа всичко, когато излязох за работа. Работя в циментовата фабрика.
— А за семейство Грифо?
— Защо, какво са направили Грифо?
— Няма ги никакви.
Господин Мистрета отвори вратата и му направи път да мине.
— Заповядайте.
Монталбано пристъпи и се озова в апартамент, в който цареше абсолютен безпорядък. Върху шкафчето в преддверието се мъдреха два различни мръсни чорапа. Беше настанен в стая, която някога трябва да е била хол. Вестници, мръсни чинии, чаши със засъхнала по тях мръсотия, изпрано и мръсно бельо и пепелници, от които фасовете и пепелта изпадаха навън.
— Малко е разхвърляно — призна си господин Мистрета, — но съпругата ми от два месеца е в Калтанисета, защото майка й е болна.
Извади от черната чанта консерва с риба тон, лимон и парче хляб. Отвори консервата и я изсипа в първата чиния, която му попадна подръка. Отмествайки чифт гащи, намери вилица и нож. Разряза лимона и го изстиска върху рибата.
— Желаете ли да хапнете с мен? Вижте, комисарю, не искам да ви бавя, въпреки че имах намерение да ви задържа тук известно време, разказвайки ви щуротии, само и само да ми правите малко компания. Но след това размислих, че никак не е честно. Семейство Грифо съм ги срещал няколко пъти. Но дори не се поздравявахме. Убития младеж никога не съм виждал.
— Благодаря. Приятен ден — каза комисарят, ставайки. Дори и сред огромната мръсотия гледката, че някой яде, засилваше апетита му.