Много неща се бяха променили за нея оттогава. Но единственото, което не се промени беше, че не пропускаше ден, в който да не носи медальона.
Напълно съзнателно, сега го стисна отново, преди да отпусне ръката си. В този момент се нуждаеше от целия късмет на света.
Стегна се и отвори вратата.
Тримата професори седяха зад внушително дъбово бюро и вдигнаха глави при влизането й. Професор Хогарт беше едър, приветлив възрастен мъж, чиято доживотна професорска позиция и антипатия към бюрокрацията обясняваха славата му на човек, способен да одобри молба за финансиране само на базата на една умерено интересна презентация. Нина се надяваше, че нейната ще е повече от това.
От друга страна, дори най-увлекателните презентации в историята, които биха завършили с показването на жив динозавър и лекарство за рак, нямаше да спечелят подкрепата на професор Ротшилд. Но тъй като възрастната жена не можеше да понася Нина — както впрочем всяка друга жена под трийсетте, — тя вече я смяташе за изгубена кауза.
Така че дотук можеше да разчита на едно твърдо „не“ и на едно несигурно „може би“. Но поне можеше да се надява на третия професор.
Джонатан Филби беше приятел на семейството. Той беше също така човекът, донесъл новината, че родителите й са мъртви.
Сега всичко опираше до него, тъй като той не само държеше решаващия вот, а беше и декан на факултета. Ако го спечелеше на своя страна, щеше да получи финансирането.
Ако не успееше…
Не искаше дори да си го мисли.
— Д-р Уайлд — кимна Филби. — Добър ден.
— Добър ден — отвърна тя с широка усмивка. Хогарт поне й отговори, докато Ротшилд едва прикри киселото си изражение.
— Заповядайте, седнете. — Нина седна на един отдалечен стол пред групата. — Е, всички ние имахме възможността да обмислим проекта ви. Той е доста… необичаен, бих казал. Във всеки случай подобно предложение не е ежедневие за факултета ни.
— О, мисля дори, че е най-интересното — обади се Хогарт. — Много добре измислено и доста дръзко. Приятна възможност да се съзре малко предизвикателство всред скучната ортодоксалност.
— Страхувам се, че не споделям мнението ви, Роджър — прекъсна го Ротшилд с режещия си като стъкло глас. — Госпожице Уайлд. — Не д-р Уайлд, отбеляза си Нина. Отвратителна стара кучка… — Бях с впечатлението, че докторатът ви е в областта на археологията. А не на митологията. Защото Атлантида е мит, нищо повече.
— Каквито са били Троя и Седемте пагоди на Махабалипурам — докато не са били открити — изстреля в отговор Нина. Тъй като Ротшилд очевидно си беше съставила вече мнение, тя щеше да се бори докрай.
Филби кимна.
— Бихте ли споделили тогава теорията си?
— Разбира се. — Нина свърза надеждния си лаптоп „Епъл“ към прожекционния апарат в стаята. Екранът се изпълни с карта на Средиземно море и част от Атлантическия океан на запад.
— Атлантида — започна тя — е една от най-трайните легенди в историята, но всички тези легенди водят началото си от съвсем малко на брой извори — Платоновите диалози са най-добре познатите, разбира се, но има отпратки и в други древни култури за съществуването на една влиятелна държава в Средиземноморския регион, най-значителните от които са историите за Морските хора, които нападнали и завладели крайбрежните райони на сегашните Мароко, Алжир, Либия и Испания. Но повечето от нещата, които знаем, идват до нас от Платоновите „Тимей“ и „Критий“.
— И двата диалога несъмнено са измислица — прекъсна я Ротшилд.
— Което ме води към първата част на теорията ми — каза Нина, предвидила критиката. — Несъмнено, има елементи във всички Платонови диалози — не само в „Тимей“ и „Критий“, — които са романизирани, за да го улеснят в аргументацията му, по същия начин, както се сгъстява времето и се комбинират чертите на героите в днешните произведения. Но Платон не е писал диалозите си като художествени произведения. Останалите му съчинения се възприемат като исторически документи, тогава защо да не възприемаме така и тези двете, в които се споменава Атлантида?
— Искате да кажете, че всичко, което Платон е писал за Атлантида е пълна истина? — попита Филби.
— Не съвсем. Казвам, че той е мислел, че е истина. Казал му го е Критий, който го прочел от писанията на дядо си — Критий Големия, който като дете го бил чул от Солон. Солон пък го научил от египетските жреци. Така че в случая е налице нещо като игра на развален телефон — в която неизбежно се стига до изопачаване на първоначалния смисъл — като се прави копие на копието на копието. Една от областите, където е най-вероятно да са влезли неточности с течение на времето, е в терминологията на метричните системи. Смятам, че що се отнася до „Критий“, където се съдържат почти всички подробни Платонови описания на Атлантида, има една странност, толкова очевидна, че никой досега не й е обърнал внимание.