— Двайсет и четирима — отговори Кари, — но всички са лоялни към баща ми.
— Сигурна ли си сто процента в това? — Липсата на незабавен отговор беше достатъчна за Чейс. — Ако бях на твое място, бих уведомил само капитана и навигатора, поне докато пристигнем. А дори и след това…
— Ще трябва само да изчакаме да видим какво ще ни покаже радарната система — каза Кари замислено. — Благодаря, господин Чейс.
— Ако ви потрябвам, ще съм в съседното помещение — каза той, преди да излезе.
— Виж ти — промърмори Нина, когато се върна и се наведе над картата. Като се имат предвид размерите на Залива на Кадиз, северните и южните му брегове са отдалечени на триста мили един от друг. По-малък от Атлантида, както я описва Платон — но веднъж вече видяхме, че цифрите на античния философ не са точни, което се дължи на обръщането на старата атлантска цифрова система в десетична система. Реалната големина би трябвало да бъде приблизително две трети от онова, което казва Платон — което предполага, че един атлантски стадий е колкото един гръцки; а това изглежда неправдоподобно. Ако храмът в джунглата е бил точно копие на оригиналния, тогава един атлантски стадий — дължината на Храма на Посейдон — е бил дълъг само сто и двадесет метра, доста по-малко от елинския му двойник.
Комбинираните намаления в скалата изкараха Атлантида по-малка — средно от 125 мили на дължина и под сто — на ширина. Което съвпадаше с размерите на Залива — и по-важното — би могла да се намира на свързаните плитчини на континенталния шелф, преди морското дъно да хлътне в големите дълбини на самия Атлантик. Търсенето на Братството щеше да е далеч от целта.
Братството… Тя напрегнато се вгледа в картата.
— Какво мислиш? — попита я Кари.
— Мислех си за Куобрас. — Тя вдигна очи. — Кой е този тип? Защо толкова отчаяно иска да ни попречи да намерим Атлантида? — Един спомен накара челото й да се набръчка, нещо, което Старкман беше казал. — Или по-точно: защо иска да попречи на теб и на баща ти да я откриете?
— Аз… — По лицето на Кари преминаха противоречиви чувства.
— Какво? Кари, какво е то?
Кари махна към близкия диван.
— Нина, има нещо, което искам да ти кажа.
Объркана, Нина седна, а Кари се отпусна до нея.
— Какво не е наред?
— Не че нещо не е наред, просто… Има нещо друго, което баща ми и аз търсим, освен самата Атлантида.
— Нещо друго? — вдигна вежди Нина. — Какво друго може да е?
— Може да звучи странно, но… откриването на Атлантида е само началото на онова, което правим. Знаеш, че фондация „Фрост“ има програми за оказване на медицинска помощ по целия свят, нали? — Нина кимна. — Освен всичко това ние вземаме генетични проби от колкото се може повече различни хора. Кръвни проби.
Ръката на Нина се вдигна до малкия белег под рамото й, където бе ваксинирана, преди да тръгнат към Иран, нещо, което в момента й се струваше станало преди години.
— Да, от теб също — каза Кари. — Моля те, не си прави заключения, преди да съм ти казала всичко! Всичко, което сме направили, е имало причина.
— Изследвали сте моето ДНК? — попита Нина шокирано. — Без да ме уведомите?
— Трябваше да пазим тайна! Моля те, позволи ми да ти обясня! Моля те!
— Продължавай — каза й Нина със стиснати устни.
— Онова, което аз и баща ми открихме — предимно баща ми: той вече бе намерил първите доказателства, докато аз съм била още дете — че съществува специфичен генетичен маркер, който се открива само у един на сто души. Необичайно, но широко разпространено. Открихме го по цял свят. Мислим… — Кари направи пауза, сякаш не й се искаше да разкрива дълго пазената тайна. — Вярваме, че този генетичен маркер може да бъде проследен през целия път обратно до атлантите. С други думи, онези хора, които имат тази специфична последователност от гени в своята ДНК…
— … са потомци на атлантите?
Кари кимна.
— Точно така. Атлантида може да е рухнала, но хората й създали империя, на която нямало равна в продължение на девет хиляди години. Те станали диаспора, пръснали се навсякъде по света. Открихме концентрация на такива далечни места като Намибия, Тибет, Перу… и Норвегия.