Това време най-сетне настъпи и тя трябваше да внесе ред в обърканите си чувства. Но в момента нещо друго занимаваше ума й.
— Тук — каза Кристиан Фрост по видеовръзката. Към лаптопа бе свързан друг екран с течни кристали, показващ копие на голямата разпечатка от радара, която се проучваше от членовете на експедицията. Върху екрана курсорът очерта червен кръг около един определен район.
Нина затаи дъх, когато видя по-отблизо отбелязаната от Фрост зона. Изображението беше сивкаво, отклоненията в цвета отговаряха на различни отражения на радарните сигнали, докато те проникваха през водата и морското дъно.
Доминиращото изображение представляваше серия кръгове, които се стесняваха към центъра. А в самия център…
— Каква е скалата? — попита тя. — В какъв мащаб?
— Един милиметър се равнява на пет метра — отговори Кари и й подаде линията. Нина се наведе да измери кръговата площ около центъра.
— Сто двайсет и пет милиметра в диаметър, повече или по-малко… това са шестстотин двайсет и пет метра. И съотношението между кръговете в посока отвътре навън… — Тя погледна към Кари, резервите й се бяха стопили напълно пред въодушевлението. — Съвпадат с написаното от Платон. Единствената разлика е големината, но…
Тя премести линийката към предмета в центъра на най-вътрешния кръг, един правоъгълник, съставен почти изцяло от плътно бяло и черно, за разлика от сивкавите сенки на останалата част от изображението.
— Четиристотин стъпки на дължина и двеста — на ширина — обяви тя, преобръщайки бързо метричната система в британски мерки. — Същите размери като на храма в Бразилия!
— Няма ли вероятност тези кръгове да са естествени образувания? — попита Филби. — Вулканично срутване или метеорен кратер?
— Прекалено правилни са — каза Нина. — Резултат от човешка дейност, със сигурност. На каква дълбочина са?
Фрост отговори:
— Океанското дъно е на двеста и четиридесет метра под повърхността, с приблизително… — той погледна настрани, проверявайки нещо на друг екран, — пет метра утаечен слой.
— Осемстотин стъпки — обърна се Нина, за да обясни на Чейс, виждайки, че той изпитва затруднения да го пресметне.
— Доста дълбоко — каза той, преди да се обърне към Кари. — Добра работа са свършили подводниците, почти на границата на възможностите на дихателните апарати. Бихме могли да издържим само няколко минути на такава дълбочина.
— Всъщност, разполагаме с нови съоръжения, които могат да са от полза — отвърна тя. — Ще ти ги покажа, когато се качим на кораба.
— Как ще се справим с утаечния слой? — попита Нина.
Кари се усмихна.
— Казах ти, почакай да видиш подводниците ни. Създали сме нещо наистина специално. Може би това е първият ни шанс да ги използваме за нещо наистина важно.
Филби се наведе, за да разгледа разпечатката.
— Прав ли съм да мисля, че колкото по-светло е нещо в изображението, толкова по-силно се връща радарът?
— Не напълно — белите области са повече като сенки, а черните — там, където радарът е бил блокиран. Черните предмети са особено силни отражения — обясни Кари.
— Което означава, че там долу трябва да има голямо количество плътни предмети. — Филби посочи на изток от центъра. — Вижте това, например. Според мен изглежда почти като въздушна снимка на руини. Всичко е объркано, стените са рухнали, но все още се виждат отчетливи контури.
— Това е Атлантида — каза Нина. — Трябва да е Атлантида. Съвпада прекалено точно с описанията на Платон, за да е нещо друго. Трите кръга с вода около цитаделата, каналът, водещ на юг… — Тя потупа с пръст по тъмния правоъгълник. — А това — това е Храмът на Посейдон, оригиналният. Не може да е нищо друго!
— Как са попаднали на такава дълбочина? — зачуди се Чейс. — Осемстотин стъпки надолу.
— Силно тектонично разместване или подземно вулканично изригване може да размести континенталния шелф под повърхността много бързо. Може да е причинило, освен това мощни цунами, които да са довели до катаклизмите, потопили острова, описан от Платон — и с времето той да е продължил да уляга и да се смъква все по-дълбоко. Освен това общото морско равнище се е повишило след края на ледниковата епоха, преди около десет хиляди години — след потъването на Атлантида. Свързваме двете събития — и получаваме нещо, което никой не би открил — освен ако не знае точно къде да търси.