— А ти знаеш — погледна я Кари. — Господи, Нина, успя! Ти откри нещо, което хората досега смятаха за легенда.
— Да, така смятаха, нали? — Нина хвърли поглед към Филби.
— Да, да — смънка Филби, — очевидно съм сбъркал. — Той протегна ръка. — Поздравления, д-р Уайлд.
— Благодаря, професоре — отвърна тя и разтърси дланта му. Той се наведе и я прегърна.
— Браво, Нина. Изключителна работа. — Тя се усмихна, изпълнена с гордост.
— Е, не искам да прекъсвам тази археологическа оргия — намеси се Чейс, — но все пак трябва да стигнем до мястото. Осемстотин стъпки вода, забравихте ли?
— Мога да се погрижа — каза Фрост. — Ще кажа на капитана на „Ивънър“ да отплава колкото е възможно по-скоро. Приготовленията са завършени — можете да се качите на хеликоптера утре. — Фрост се усмихна. — И отново: д-р Уайлд, заслужихте си поздравленията. Направихте едно невероятно откритие. Иска ми се да съм там, за да го видя със собствените си очи.
— Аз ще го направя — обеща Кари.
— Следващия път, когато говорим… — Фрост отново се усмихна, още по-широко, — вие ще сте открили Атлантида. Сигурен съм. Довиждане… и късмет. — Екранът угасна.
— Трябва да празнуваме! — Кари отиде до минибара и извади бутилка шампанско „Болинджър“.
— Исусе Христе, това сигурно ще ти струва повече от изхарченото за цялата експедиция! — засмя се Чейс.
— Мисля, че си струва. Вземи, Нина. — Тя й подаде бутилката. — Заслужи си похвалите.
— А ти не си спечелила току-що Гран При, така че не размахвай шампанското! — добави Чейс. — Не бива да се разхищава ценен материал.
Нина разкъса фолиото и отвъртя телената капачка, докато Чейс извади чаши. Тя дръпна тапата.
— О, никога не съм обичала да правя това. Всеки път се страхувам, че мога да избия окото на някого.
— Като на Джейсън Старкман, например — подхвърли с мрачна усмивка Чейс.
— Не е забавно. Ах! — Коркът отскочи и Чейс се спусна да улови преливащата пяна. — Благодаря.
— Няма проблем. Давай, пълни ги. Първо твоята.
— Опитваш се да ме напиеш?
— Аха, обзалагам се, че си истинска фурия, когато си пияна! Дай ми я. — Той взе бутилката от нея и й подаде пълната чаша, след което наля чашите и на останалите.
— За Нина! — вдигна тост Кари. Останалите я последваха.
Нина си пое дъх.
— Благодаря ви… но мисля, че трябва да си спомним хората, които бяха ранени, или… които не успяха да стигнат до края с нас. Хафез, Агналдо, Хулио, Хамилтън, капитан Перез…
Другите тържествено повториха имената, преди да отпият от шампанското.
19.
Заливът на Кадиз
— Ето го! — Кари посочи през предното стъкло на хеликоптера.
Дълбоката синева на Залива на Кадиз се разстилаше пред тях, отразявайки игриво слънчевата светлина. Намираха се на деветдесет мили от португалския бряг, на сто от Гибралтар, а самата им дестинация бе в движение, поддържайки стабилен курс от двайсет възела към Атлантическия океан. Кораб „Ивънър“ стоеше на фона на безкрайното синьо като резен блестящо бяло, шейсет метров океанографски съд, самото олицетворение на изкуството в подводното проучване. При цялата си напрегната програма, Кристиан Фрост не си бе спестил труда.
— Ох, най-после! — въздъхна Кастил. Белгиецът беше изключително нервен по време на полета, за забавление на останалите пътници. — Нямам търпение да стъпя на твърда земя. — Той помисли за миг и се поправи: — На твърда палуба. На люлееща се палуба. Няма значение, стига да не е хеликоптер!
— Имаш ли представа колко трудно е хеликоптер да се приземи на движещ се кораб? — попита Чейс закачливо. — Кастил го изгледа кисело, след което извади една зелена ябълка от джоба си и я захапа здраво.
— Това няма да е проблем, сър — увери пилотът, когато започнаха снижение. — Правил съм го сто пъти.
— Страхувам се от сто и първия — промърмори Кастил с пълна уста. Дори Филби се присъедини към веселите подигравки, които последваха.
Нина погледна над раменете на Кари, когато наближиха „Ивънър“. Корабът имаше ултрамодерен и — според неопитните й очи — странен дизайн. Корпусът беше нормален, но надпалубните съоръжения изглеждаха свръхтежки, един висок, изшилен сегмент стърчеше в средната секция на кораба с радарна антена над него.