— Радвам се, че го мислиш.
— Проблемът е, че не остават много заподозрени. Агналдо, професорът…, ами добре… аз и Хюго.
— Не може да е Джонатан — каза Нина веднага. — Познавам го от години. Не би направил нещо, което да ме нарани.
— Добре, тогава — кимна Чейс, вдигайки вежди, — аз вярвам на Агналдо, и — по дяволите! — залагам живота си за Хюго. И остава… онзи гадняр и развратник. Оставам аз, нали така? Мамка му.
Нина се изкикоти.
— Мисля, че можем да те изключим.
— И аз така се надявам. Не обичам да подозирам сам себе си. — Той отново се усмихна, след което поклати уморено глава. — Не знам. Някой на „Нереида“ може да е имал сателитен телефон, скрит в екипировката си — проверих само нещата, които взехме на борда по Тефе. А колкото до този кораб… — Той въздъхна. — Единственото, което ни остава, е да държим очите си отворени и да гледаме за нещо интересно.
— И какво ще направиш, ако откриеш някого? — попита Нина.
Чейс се изправи.
— Ще го изхвърля в морето.
Тя не можа да определи дали се шегува.
Нина прекара известно време, за да се запознае с обстановката на „Ивънър“, след което бавно се насочи към предната палуба, за да види двете подводници. Кари вече бе там, говореше с двама млади мъже, чиито избелели къси панталони и разкопчани хавайски ризи в ярки цветове отиваха далеч отвъд плажната небрежност и навлизаха по-скоро в територията на плажните гларуси.
— Нина — обърна се Кари, — това са капитаните на подводниците. И проектантите, всъщност.
— Джим Бейлард — представи се по-високият от мъжете, канадец като Матюс, само че по-апатичен. Нина стисна ръката му и гривната му от дребни мидички изтрака. — Значи смятате, че сте открили Атлантида, а? Страхотно.
— Искате да я изровите? Ще го направим — намеси се по-ниският, австралиец с плътен тен и избеляла от слънцето остра коса. — Мат Трули. Ако е под водата, заради вас ще пресушим океана.
— Приятно ми е да се запознаем. — Нина погледна подводниците. — Значи това са те? Не изглеждат както очаквах. — Съдовете напомняха по-скоро земеходни машини, отколкото подводници.
— Очаквали сте да имат големи мехури отпред, а? — Гласът на Трули звучеше ентусиазирано. — Исусе, не го казвате сериозно. Едно пукване и — се пръсва! Може би сте си представяли огромен риболовен кораб или нещо като „Титаник“, но тези красавци тук са създадени, за да работят. И да са здрави, по дяволите.
— Последното нещо, което човек иска при херметичен корпус, е да има в него дупка — добави Бейлард, продължавайки мисълта на партньора си така гладко, сякаш бяха един човек. Той посочи към голямата бяло-оранжева метална сфера в предницата на по-малката подводница с изписано на нея име „Атрагон“.
— А как виждате какво става отвън? — Нина съзря един страничен отвор отстрани на сферата, но той бе само шест-седем сантиметра.
— Използваме LIDAR, виртуална изобразителна система, като радар, само че използва синьо-зелени лазери. Американският военноморски флот ги е създал като комуникационна система за връзка с ракетните си подводници. Работят с дължина на вълната, която не се блокира от движението на кораба.
— Два лазера — намеси се Трули, — по един за всяко око. Стереоскопични! Лазерите претърсват пространството пред подводницата двайсет пъти в секунда и всяка светлина, която се връща отразена, ние виждаме на големия екран вътре в три измерения. Не се налага да изтощаваш батериите си като зареждаш прожектори, които не осветяват повече от шест метра напред. А ние можем да виждаме на една миля разстояние!
— И тъй като имаме по-широко зрително поле, отколкото при илюминатор, можем да работим много по-бързо с уредите. — Бейлард се протегна и потупа един от внушителните стоманени манипулатори. — Това е революционно устройство.
— Ти го каза! — Трули се усмихна на партньора си. — Твърде революционно. Никой друг не поиска дори да рискува да ни даде пари да развием проекта. Бащата на Кари, обаче… Щом разбра какво имаме предвид — и вече бяхме в бизнеса.
— А сега не само ще изпробвате творението си — каза Кари, — но и ще участвате в най-голямата археологическа експедиция на всички времена.
— Какво всъщност извършват съоръженията ви? — попита тя. — Искам да кажа, имам представа какво прави „Атрагон“ като обикновена подводница, но онова нещо там? — И тя посочи по-голямото съоръжение, предназначено за спускане под вода — яркожълто чудовище с нещо, прилично на паст на огромна прахосмукачка под сферата за екипажа. Широка тръба излизаше от носовата част в главния корпус на съда; отзад имаше втора такава — гъвкав гофриран маркуч, който можеше да се удължава — и водеше към второ отделение, което, предположи Нина, сигурно бе в състояние да се отделя от гърба на подводницата. От модулната кърма се спускаше надолу още една тръба, като опашка.