Нина седна до него.
— Не, наистина не е.
— Имам предвид, че в „Тимей“, например, има три параграфа, които се отнасят до Атлантида, нали така? Всичко останало е… сякаш някакъв пиян ученик бърбори безсмислици за смисъла на вселената.
Нина се разсмя.
— Това не е обичайното академично описание… но да, прав си.
— А в другия, „Критий“, в продължение на пет страници така и не започва да говори за Атлантида. А когато го прави… хм, това е интересно. — Замисленият му тон привлече вниманието на Нина.
— По какъв начин го прави?
— Нямам предвид просто описанието на мястото и колко точен е по отношение на храма. А хората, владетелите. Това наистина няма смисъл.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че в бележките тук чета как някакви учени смятат, че „Критий“ е бил Платоновото описание на едно съвършено общество, разбираш ли? Но не е така. Той например твърди, че атлантите са страшно много. Че са завоеватели, които нахлували в другите страни и поробвали населението им, те били напълно военизирано общество, владетелите имали абсолютната власт над живота и смъртта на гражданите, нямало никаква демокрация… — Чейс прелисти страниците. — После стигаш края, малко преди думите, които той така и никога не завършва: — „Но когато наследеният от бога дял започнал да изчезва поради честото му смесване с голямо количество смъртен елемент и човешкият нрав започнал да надделява, тогава те не могли повече да носят богатството си и започнали да постъпват непристойно и на способния да вижда те се показвали грозни, понеже погубвали най-красивото измежду най-ценното, а неспособните да виждат в какво се състои истинският щастлив живот започнали да ги смятат за прекрасни и щастливи тогава именно, когато те били изпълнени с несправедлива алчност и мощ. А богът на боговете Зевс, който царува чрез законност, понеже може да разбира тези неща, за които говорим, като разбрал, че един приличен род е изпаднал в жалко състояние, поискал да ги накаже, за да се вразумят и станат по-благопристойни.“ И Зевс събрал всички богове, за да ги накаже. Бъра-бъра-бъра… Не ми изглежда да са били чак толкова страхотни. Всъщност, струва ми се, че светът си е бил по-добре без тях.
— Впечатлена съм — каза Нина. — Беше доста добър анализ.
— Бях пълна скръб по математика и история, но по английски ме биваше. — Той остави книгата настрани и се премести по-близо до нея. — Не искам да ти прозвучи забавно или смешно, но четенето на такъв тип книги ме кара да се питам защо толкова много искаш да откриеш тези хора.
Нина се почувства странно, сякаш я укоряваха за нещо. Дали Кари бе казала на Чейс нещо за ДНК-маркерите? Не й се струваше вероятно. Тя отхвърли тези мисли и каза:
— Това е нещо, което ме е очаровало през целия ми съзнателен живот. Както и родителите ми, всъщност. Обиколих целия свят с тях, докато се опитваха да намерят всичко, което можеше да разкрие местоположението на Атлантида. — Тя извади медальона изпод тениската си и го вдигна на светлината, идваща от люка. — Иронията е, че съм притежавала нещо през цялото време, а не съм го съзнавала.
— Откриха ли родителите ти нещо друго?
Тя пусна медальона отново на гърдите си.
— Това е… Не знам, наистина не знам. Смятаха, че са открили, но аз не видях какво е. В годината, когато… починаха… — Гласът й секна.
— Съжалявам, не исках… — започна Чейс.
Тя поклати глава.
— Всичко е наред. Не говоря често за това. Те бяха на експедиция в Тибет, докато аз държах приемните изпити за университета.
— Тибет? — попита Чейс. — Това е дяволски далеч от Атлантическия океан.
— Свързвали са го дълго време с легендата за Атлантида. Нацистите изпратили няколко експедиции там, още по време на войната.
— Пак нацистите, а? Тези мръсници се появяват навсякъде. Значи те са открили храма в Бразилия и са изписали шестограма… но трябва да са открили и нещо друго, нещо, което ги е накарало да отидат в Тибет.
— Може да са видели нещо на картата или в надписите — имало е категорични знаци, че атлантите са посещавали Азия. Аз не разполагах с достатъчно време да проверя.
— Защо родителите ти са отишли там?
— Не знам. Бяха открили нещо, но не ми казаха какво е. — Тя се намръщи. — Което само по себе си беше странно, защото обикновено бях в течение на всичко.
— Може би не са искали да те откъсват от изпитите ти?
— Може би. — Горчивите бръчки по лицето на Нина се задълбочиха. — Но вярваш или не, последното нещо, което научих от тях, беше от пощенска картичка. От Тибет. Още я пазя.