— Минах! — съобщи той с облекчение. — А сега да видим какво има тук.
Отново активира тласкачите и витлата се завъртяха безшумно, докато се вдигаше. Шахтата беше най-малко девет метра висока, а стените — наклонени. Докато гледаше нагоре, той забеляза тъмния квадрат, където „Големият Джак“ бе спрял — където въздухът е бил заграден от издигащата се вода. Сега беше само на десет метра над него, на шест, на три…
Той се показа на повърхността, водата се стичаше по шлема му. Като освети с прожектора, забеляза, че е на два метра от горния край на шахтата, а над него се стеле черна празнота.
Нямаше проблем. Прибра прожектора обратно и извади друго съоръжение — въздушния пистолет, изстрелващ абордажна кука. Подскачайки нагоре като голяма коркова тапа в ограниченото пространство, той го насочи към горния край на южната стена, след което стреля.
Глухият звук проехтя в шахтата при изстрелването на куката нагоре. Няколко секунди по-късно той я чу как издрънчава върху камъка. Нави кабела. След напрегнато очакване куката се закачи за нещо. Дръпна я няколко пъти, за да провери дали е сигурна, след което прикачи ремъка на оръжието към облеклото си и се оттласна нагоре; двигателят изстена, протестирайки срещу тежестта.
Сега върхът беше няколко стъпки над него, отворен към…
— Погледни това! — зяпна изумено Нина. Тя следеше видеовръзката напрегнато, без да мига. Картината от камерата на Чейс разкриваше зала с олтар със същите размери като на онази в Бразилия.
По отношение на великолепието обаче, това бе нещо напълно различно.
Дори на зърнестото видео с ниска резолюция тя различаваше ясно блещукането на орейхалка, проблясването на златото и среброто, искриците на котешкото око върху осеяните със скъпоценни камъни стени…
— Мили боже — задъха се Филби, — невероятно е. Явно цялата зала е облицована с благородни метали!
— Не е само декоративно — каза Нина. Тя намести слушалките си:
— Еди? Говори с мен. Какво виждаш?
— Виждам…, че ако разполагам с малка ножица и железен лост, направо мога да се пенсионирам.
— Много смешно. Можеш ли да отидеш по-близо до някоя от стените?
— Исусе Христе, чакай първо да си стъпя на краката… — Образът върху видеокамерата подскочи рязко. Чейс се измъкна от шахтата, откачи кабелния пистолет и дишането му се чу накъсано в микрофона. — Така. Вече съм от обратната страна на шахтата, на същото място, което в храма в Бразилия беше блокирано. Сигурно са използвали същите планове. Стените са… Господи, използвали са метала вместо тапети. Пласт след пласт орейхалк, и всичко е изписано.
— Нека видя, нека видя! — извика Нина, подскачайки на стола си от въодушевление.
Чейс се приближи и прожекторът му освети една секция от стената. Нина мигновено разпозна шрифта: глозелски, макар че не присъстваха йероглифните символи от храма в Бразилия.
Филби гладеше неспокойно мустаците си, докато се взираше в екрана.
— Интересно. Може би са асимилирали езика на индианците… Построяването на храма в Бразилия е отнело години, дори поколения. Достатъчно време, за да се смесят двете системи…
— Еди, дай ми поглед към цялата зала, ако обичаш. Бавно.
Чейс се дръпна от стената и бавно се завъртя на място, обхващайки панорамно с камерата цялото помещение.
— Спри, спри! — извика Нина, забелязвайки нещо. — Върни надясно, съвсем малко… ето тук! Дай нагоре!
— Сега вече знам как се е чувствал „Големият Джак“ — оплака се той кротко, докато се движеше из помещението. — Какво видя? Тук няма нищо!
— Именно! — Секцията от стената пред Чейс беше облицована с орейхалк както останалата зала, но тази беше празна, изписаният текст спираше рязко на половината път долу. — Цялата зала, това е архив на Атлантида — но точно тук свършва! Което означава, че написаното тук е последният запис на атлантите. Приближи се още, нека го прочета! — Тя нетърпеливо започна да чете изображенията върху монитора.
— Може би все пак ще ми позволиш да откача това въже от задника си и да го закрепя към нещо, така че и Хюго и Кари да могат да се изкачат тук — предложи Чейс. — Помниш ли Кари? Привлекателна блондинка, висока, има камера.
— Ами да — отвърна тя, леко разочарована, нямаща търпение да хвърли поглед върху написаното на стената.
Първият поглед. Ничии очи не се бяха спирали на текста през всичките единайсет хиляди години…