Тя зачака нетърпеливо, докато Чейс се справя с техниката. Най-сетне той съобщи, че Кари е тръгнала.
— Добре, докато чакаме, би ли могъл да се върнеш отново към последния запис?
— Толкова си деспотична. Харесвам това у жените… понякога — подхвърли той и насочи камерата към текста.
Нина погледна към Трули.
— Мат, съществува ли начин да получим неподвижна картина от видеото?
— Разбира се. Записвачката е дигитална, има огромна памет. На кой екран искаш да я видиш?
— На големия.
— Но тогава няма да е триизмерна.
— Ще го преживея. — Няколко секунди по-късно екранът оживя, изпълнен с последната част на текста. Образът беше мътен, цветовете — размазани, но все пак бе достатъчно ясен, за да различава буквите. Тя напрегна очи.
Един от екипажа влезе забързано в контролната зала.
— Капитан Матюс? Към нас се приближава кораб.
— Какво? — извика Матюс. — На какво разстояние е?
— На пет мили. Беше на курс към Лисабон, когато за пръв път го видяхме на радара, но преди няколко минути обърна към нас.
— Скорост?
— Най-малко дванайсет възела, сър.
— Куобрас ли е? — Името привлече вниманието на Нина. Тя се обърна към Матюс притеснена.
— Много вероятно. Корабът отговаря напълно на описанието на онзи, тръгнал от Казабланка.
— По дяволите! — Матюс потърка брадата си замислено. — Добре. Уведоми всички, че си имаме компания и да бъдат готови. Ако се приближат на две мили или спуснат лодки, използвайте оръжията. Аз ще съм на мостика.
— Разбрано, сър. — Мъжът излезе, последван от Матюс.
— Еди, чу ли какво става? — попита Нина. — Смятат, че Куобрас е на път към нас!
— Какво? Мамка му! — На един от по-малките монитори Нина го видя, че помага на Кари да излезе от шахтата. — Какво да направя?
— Запиши колкото можеш повече и колкото може по-бързо. Веднага щом разбера още нещо, ще ти съобщя. Корабът им в момента е на пет мили от нас — капитан Матюс ще ни държи в течение.
— Само на пет мили? Няма начин да успеем да излезем на повърхността и да върнем подводницата, преди да е дошъл.
— Можем да минем и без подводницата, ако е необходимо, ще я изоставим — каза Кари, игнорирайки възмутения възглас на Бейлард. Извън водата съобщенията бяха много по-чисти. — Можем да построим друга, но информацията тук е безценна. Запиши колкото можеш повече — после ще я обработим. Аз ще снимам.
— Хюго, разбра ли какво става? — попита Чейс.
Отговорът едва се чу, удавен в статично електричество.
— В общи линии. Какво искаш да направя?
— Няма смисъл сега да идваш тук. Остани на входа, в случай че ни дотрябва помощ.
— Роджър, mon ami. Не чакай прекалено дълго.
Нина гледаше как Чейс се връща към покритите с надписи стени, после се обърна назад към неподвижната картина върху големия екран, опитвайки се да дешифрира тайните й.
Незабелязана от никого на борда, една глава проби повърхността на океана близо до кърмата на изследователския кораб „Ивънър“. После втора, след нея трета…
Десет метра под леките вълни още водолази напуснаха подводните шейни „Манта“-аеродинамични, бързи триместни съдове. Изоставените миниподводници бавно се отдалечиха в тъмнината, когато пътниците им се насочиха мълчаливо към „Ивънър“. Корабът използваше тласкачите си, за да стои на едно място; витлата бяха спрени.
Първият мъж се приближи до стълбата и се качи предпазливо, поглеждайки над ръба на палубата. Един моряк от екипажа на „Ивънър“ се намираше на двайсетина крачки от летищната площадка, с гръб към него. Никой друг не се виждаше.
Водолазът се дръпна назад, свали от рамо оръжието си — „Хеклер и Кох“ МР-7, — и махна червената гумена тапа от края на дебелия заглушител с бързо движение. След това се изкатери тихо до върха на стълбата и се прицели.
Почти не се чу шум, само острото металическо изщракване при дръпването на затвора. Морякът падна, когато водолазът вече стъпваше на палубата. Той се прикри зад стената и се ослуша за звуци на тревога. До слуха му не достигна нищо, освен плясъка на вълните и тъжните крясъци на кръжащите в небето чайки.
На палубата се изкатери втори водолаз. Първият свали маската от лицето си, разкривайки черна превръзка върху едното си око.