Старкман погледна ядосано и вдигна оръжието си, но Куобрас поклати глава.
— Пренесете останалите експлозиви от нашия кораб на този — нареди той след няколко секунди размисъл. — Поставете две трети от тях под ватерлинията отпред, а останалите — под кърмата.
— Какво се каните да правите? — попита Нина.
— Тъй като вече не мога да разруша храма с експлозиви — каза Куобрас, обръщайки се към нея, — ще се наложи да използвам друг метод. Падането на три хиляди тона стомана директно върху него ми се вижда добра алтернатива.
Игнорирайки въоръжените мъже около себе си, капитан Матюс пристъпи напред.
— Куобрас! Ами екипажът ми? Какво ще правите с нас?
Куобрас го изгледа презрително.
— Знам, че съществува моряшка традиция — капитанът потъва заедно с кораба си. В този случай това се отнася и за екипажа. — Той отново се обърна към Нина. — Както и за пасажерите.
— Ах ти, кучи син — нахвърли се върху него Матюс.
— Искате да ни удавите? — попита Нина ужасена.
Куобрас поклати глава.
— Не, не. Не съм жесток човек, нито пък откачен садист, както може би са ви казали за мен приятелите ви от семейство Фрост. Когато корабът потъне, вие вече ще сте мъртви.
Чейс провери кислородния си апарат. Дълбоко водолазните костюми бяха предвидени за дълго пребиваване под водата, но все пак си имаше предел. Разполагаше с кислород за около час.
Един час. След което той и Кари щяха да станат постоянни обитатели на древния храм…
В главата на Кари се въртяха почти същите мисли.
— Трябва да има и друг изход за навън — каза тя, посочвайки стъпалата. — Водата не би могла да напълни главната зала през тайния коридор, иначе това помещение също щеше да се наводни.
— Което не означава, че ще можем да минем през него — напомни й Чейс, докато се спускаше по стълбите.
— Все пак трябва да опитаме.
— Знам, просто винаги се подготвям за най-лошото. Британска черта. Колко имаш от онези големи светещи пръчки? Ще ни е нужна светлина, ако успеем да излезем.
Кари провери торбичката на колана си.
— Шест.
— Аз също. Окей, да хвърлим един поглед.
И те нагазиха в студената вода.
Кастил се връщаше обратно, плувайки встрани от входа. Облакът тиня и пясък, вдигнат от експлозията, още висеше и той знаеше от предишен опит, че на такава мътна вода й трябват часове, за да се избистри.
Без да се колебае, той навлезе в облака. Приличаше на плътна кафява мъгла, въпреки че лъчът на прожектора му почти напълно се затъмни от носещите се утайки.
Не бе нужно да оглежда, за да разбере, че проходът е затворен. Отломки от разбит камък лежаха на океанското дъно под краката му. Като откри кабела, който Чейс бе прокарал в тунела, го дръпна, за да провери. Той обаче изобщо не поддаде.
Като използва тласкачите на водолазната си екипировка да се върне до по-бистрата вода, той провери кислородното си снабдяване и обмисли възможностите. Оставаше му един час. Би могъл лесно да се върне на повърхността…
Но простият факт, че бяха нападнати, предполагаше, че ситуацията горе е ужасна. Корабът на Куобрас вече сигурно бе стигнал до „Ивънър“. Като се изключеше ножът му, той бе невъоръжен, и на повърхността, хванат в капана на тежкия костюм за дълбоководно гмуркане, щеше да бъде почти безполезен при евентуална битка.
Което означаваше, че единственото, което може да направи сега, бе да намери някакъв начин да помогне на Чейс и на Кари да се измъкнат от храма.
Ако бяха оцелели.
Атмосферата на хеликоптерната площадка бе тягостна. Няколко от моряците бяха на ръба на отчаянието, други — обхванати от паника. Хората на Куобрас се разхождаха около тях с вдигнати оръжия.
— Почакайте — каза Нина, прикривайки ужаса си с цялата увереност, на която бе способна.
— За какво? — попита Куобрас.
— Предлагам ви сделка. Позволете на екипажа да използва спасителни лодки, преди да потопите кораба, и… — Тя си пое дълбоко дъх. — И аз ще се предам.
Старкман изсумтя презрително, а Куобрас се изсмя кратко и невесело.
— Вече сте ми в ръцете, д-р Уайлд! Няма нищо, което да ми предложите — имам онова, което искам. Знам местоположението на Атлантида и сега възнамерявам да я разруша.