— Ами хората в Атлантида? — попита Нина. — Моите приятели все още са там.
— Там и ще си останат — отвърна Куобрас.
— Какво? Почакайте, ние се споразумяхме…
Куобрас я хвана, придърпа я към себе си и изсъска в лицето ѝ:
— Споразумяхме се да спасим хората на този кораб, д-р Уайлд. А приятелите ви не са на този кораб. Ако възразявате, ще заповядам да разстрелят екипажа. Ясен ли съм?
— Да — каза Нина мрачно.
— Д-р Уайлд — извика Матюс, когато един от хората на Куобрас го блъсна с оръжието си да последва останалите от моряците, — имате ли семейство, с което да се свържа?
— Не, страхувам се, че не — въздъхна тя. — Само… ако видите Еди, кажете му, че ще му изпратя картичка.
Матюс погледна объркано, но нямаше време да каже нищо, преди да го побутнат отново. Куобрас махна с ръка към собствения си кораб.
— А сега, д-р Уайлд, ако се качите на борда на моя кораб… можем да обсъдим местоположението на последния атлантски храм.
Макар и три четвърти пълен със студена, тъмна вода, истинският храм на Посейдон бе далеч по-впечатляващ от копието му в Южна Америка.
— Невероятно е — каза Кари с благоговение при вида на великолепието, което ги заобикаляше. Над нея, чак до върха на извития таван, се издигаха редици от тънки листове, украсени със злато, сребро и орейхалк. — Виж покрива! Целият е облицован със слонова кост, точно както го описва Платон.
— Невероятно не е думата, която аз бих използвал — каза Чейс и доплува до нея. — Изглежда така, сякаш е било вътре в нечий гръден кош. Онзи тип, който направи филма „Извънземното“, със сигурност щеше да го хареса. — Той светна друг фенер и плъзна лъча наоколо. Освен осветените участъци, залата бе озарена сега от мек оранжев блясък. Главата на Посейдон се издигаше над водата и ги гледаше заплашително с празни златни очи. — Откриваш ли някакъв начин за излизане?
— Не, а ти?
Чейс посочи към южния край на залата.
— Това е точно като другия храм, съвсем същият е. Обзалагам се, че ако тръгнем надолу, ще открием същите Предизвикателства.
— Значи има проход? Можем ли да излезем по този начин?
Той поклати глава.
— Проходът е на нивото на пода, забрави ли? Има трийсет стъпки утайка над изхода.
— Може би все пак трябва да опитаме. Щом като покривът е непокътнат, все трябва да има начин водата да влиза. Можем да излезем по същия начин.
— Съществува по-бърз начин. — Чейс вдигна един от експлозивите.
— Не, опасно е — възрази тя. — Ако избиеш дупка, може всичко да се срути!
— Не възнамерявам да разрушавам всичко. Виж. — Той доплува до един участък от стената, където декоративната слонова кост бе счупена, разкривайки гол камък. — Трябва само да направим дупката достатъчно голяма, за да можем да минем през нея — дори само преместването на един от тези блокове би било достатъчно.
— Надявам се, че бомбата ти няма да събори целия покрив.
Чейс вдигна рамене, доколкото водолазният костюм му позволяваше.
— Е, какво е животът без малко риск? — Той насочи светлината на прожектора към оголените камъни и огледа спойките между тях. Както в Бразилия, и тези бяха издялани толкова идеално, че не бе нужен хоросан, за да ги държи плътно един към друг, собствената им тежест поддържаше структурата. Като разчовърка цепнатината между тях с ножа си, той откри, че върхът е пробил навътре само няколко милиметра.
— Трябва да намерим най-слабото място, където да сложим експлозивите. — Той се дръпна от стената и огледа отдолу до горе статуята на Посейдон. — Толкова е голям, че темето му стига до тавана…
Кари изглеждаше впечатлена.
— Чел ли си Платон?
— Мислех, че съм длъжен. Но виждаш ли? Ако се изкатерим до главата на статуята, можем да поставим експлозивите точно под върха на покрива. Блоковете на стената по-долу носят тежестта на всичките останали над тях, поддържайки ги на мястото им, но на върха, освен гравитацията няма нищо, което да ги държи.
— И двайсет и пет атмосфери водно налягане — подчерта Кари. — Ако направиш дупка в самия връх, ще наводниш целия храм. Ще го унищожиш — а по всяка вероятност, нас също.