Той завъртя стоманения щифт до половината, след което го измъкна. Сега бомбата беше заредена. След като натиснеше бутона, нямаше да има връщане назад.
— Добре, Кари — каза той, сякаш сигналът от радиостанцията му би стигнал до нея през водата, — бъди готова. Шейсетте секунди започват да текат… сега!
Той натисна копчето и се отблъсна от главата на статуята…
След това внезапно спря.
Коланът от екипировката му се беше закачил в короната!
— По дяволите! — промърмори той невярващо, като се опитваше да се освободи. Без успех, обаче. — Мамка му!
Таймерът тиктакаше неумолимо.
— Петстотин метра, сър — обяви капитанът.
— Добре. — Куобрас погледна през предното стъкло на капитанския мостик. Напред блестящо белият „Ивънър“ се бе килнал на една страна, яркожълтата грамада на „Акулодозер“ се полюляваше леко на лоста в носовата част. Спасителните лодки бяха изчезнали, бързайки да се отдалечат колкото се може повече от обречения кораб.
— Моля ви — обади се Нина, — не го правете…
Куобрас не я погледна, очите му бяха заковани в кораба.
— Боя се, че ще го направя.
Той взе първия радиодетонатор и натисна спусъка.
Кастил освободи управлението на тласкачите и се опита да се задържи над покрива на храма. Беше чул нещо в слушалките си, кратко пропукване, което прозвуча като ругатня.
— Едуард? — попита той и се приближи към камъка отдолу. — Едуард, ти ли си? Чуваш ли ме?
След това до слуха му достигна друг звук.
Този път не бе в слушалките му, този път го донесоха вълните. Глух, отекващ тътен.
Звук, който разпозна веднага. Директно над него бе станала експлозия.
Това можеше да означава само едно.
Нина бе очаквала огромна огнена топка да погълне носа на „Ивънър“, но истинската експлозия бе странно различна от очакванията й. Парообразен пристъп от отворените люкове, малки отломки и въртящи се хартии. Под ватерлинията се надигна бяла пяна, преди отново рязко да спадне.
Пълният разрушителен ефект обаче мигновено се изясни.
Носът на кораба почти веднага се заби надолу във водата и се наведе надясно. Всичко, което не бе закрепено, се хлъзна по палубите и се изсипа в океана, „Акулодозер“ се завъртя силно над водата. На кърмовата палуба хеликоптерът се наклони и се насочи срещу предпазните ограждения на площадката.
Нина се изуми от скоростта на потъване. Тя гледаше ужасена как носът слиза все по-надолу в океана, а поривите на сгъстения въздух изхвърлят останки през люковете. При това положение щеше да отнеме по-малко от минута, преди предната палуба да потъне напълно.
Чейс се бореше да откачи колана си от короната, но затруднен от черупката на дълбоко водолазния костюм, не можеше да направи точното движение.
Четиридесет секунди.
— По дяволите!
Глух тътен долетя откъм вътрешността на храма. Приличаше на взрив!
После той чу пропукване в слушалките си, нечий глас се опитваше да пробие статичното електричество. Кари… Не! Кастил!
— Едуард! Чуваш ли ме? Едуард!
Щом радиостанцията работеше без ретранслатора, значи той бе съвсем близо.
— Хюго! — извика Чейс. — Махни се оттам! Поставил съм бомба! Бягай!
— Едуард! Повто…
Трийсет секунди.
— Бомба! — изкрещя Чейс. Той затърси ножа си. Коланът на екипировката беше стегнат здраво около кръста му; закълца отчаяно, като се опитваше да пъхне острието под обвитата в пластмаса жица.
Очите на Кастил се разшириха. По-голямата част от съобщението на Чейс бе прекалено накъсана, за да се разбере, но последната дума прозвуча съвсем ясно.
Той се отблъсна силно от покрива на храма и се хвърли с пълна сила да отплува колкото може по-далеч.
„Ивънър“ се наклони още, палубата застана под ъгъл от почти четиридесет и пет градуса, докато върхът на носа се скри под вълните. Хеликоптерът се освободи от въжетата и се плъзна по площадката, забивайки се във водата. Първо потъна опашката му, въздухът в пилотската кабина задържа носа над повърхността още няколко секунди, преди тежестта на летателния апарат да го повлече надолу.