Кари се дръпна. Над главите им валяха още отломки, които предизвикваха малки експлозии при забиването си в океанското дъно.
Чейс погледна нагоре.
— О, по дяволите! Мини вдясно! Бързо!
Тя се подчини и обърна глава, за да види. Сърцето й подскочи от ужас.
Напомняше плеяда от падащи звезди, светлини, които препускаха към нея, за да я погълнат.
„Ивънър“!
Аварийните светлини все още блестяха, чудовищен грохот на метал отекваше в океана, корабът беше с три хиляди тона снаряжение, което се сипеше над главите им.
Кари натисна с палец още по-силно копчето за тласкачите, дръпвайки себе си и Чейс от пътя на потъващия съд…
„Ивънър“ се заби в дъното като бомба.
Носът се разби при удара и водната сила изригна през вътрешността на кораба, разкъсвайки шевове и спойки, не по-малко разрушителна от експлозия. Малкото останал въздух бликна от стотиците нови дупки и процепи в корпуса. Нитове, странични отвори, дори врати бяха изхвърлени навън като шрапнели от граната.
Хванати в ударната вълна и почти оглушали, Кари и Чейс не можеха да направят нищо, освен да се носят сред останките на кораба.
Чу се повторно оглушително скърцане на метал в дълбините, когато „Ивънър“ бавно, но неумолимо се преобърна и падна странично, разсичайки покрива на храма като острие на гилотина; архитектурното чудо не можа да устои на разрушителната сила на тоновете стомана.
Парчета от храмовия покрив се разлетяха във всички посоки, когато туловището на кораба измести водата от главната зала. Без поддръжка стените рухнаха, смачквайки всичко.
Храмът на Посейдон, самото сърце на цитаделата на Атлантида, вече бе загубен завинаги.
Шумът намаля. Чейс не можеше да повярва, че все още е жив.
Кари…
Бяха се пуснали и сега бяха разделени. Той се обърна и се опита да я види.
— Кари, къде си? — В тъмнината нямаше никакъв знак от светлините на екипировката й.
— Тук съм — дочу се слаб, изопачен глас. — Зад теб, на пет метра отдолу.
Чейс погледна, но не забеляза нищо.
— Не те виждам.
— Светлините ми угаснаха. Стой там. — Миг по-късно се появи оранжев блясък и призрачните контури на водолазния й костюм се издигнаха зад малката факла в дясната й ръка.
— Въздушната ми система е повредена и става все по-трудно да се диша.
— Тласкачите ти работят ли?
— Да. А какво става с пропускането на вода в екипировката ти?
Чейс се размърда в костюма си. Ставаше му все по-студено.
— По дяволите! Струва ми се, че положението се влошава.
— Сигурно дупката не е голяма, иначе отдавна да си мъртъв. — Кари го доближи.
— Дали има нещо, с което да я запушим?
— Не. Но има нещо, което ти можеш да направиш.
— Какво?
— Сложи си пръста върху нея.
— Ох. — Чейс се почувства странно смутен, че не е в състояние да мисли както обикновено. Той погледна надолу към храма. Няколко от светлините на „Ивънър“ продължаваха да блещукат между отломките. — Хюго…
— Аз се тревожа за Нина — каза Кари. — Доколкото знаем, тя беше на кораба. Куобрас не оставя свидетели. — Макар да се намираше точно до него, заради радиосмущенията гласът й се чуваше слабо.
Тя включи тласкачите и те започнаха да се издигат нагоре. Чейс се държеше за колана й с една ръка, а палецът на другата натискаше пукнатината върху водолазната му екипировка. На китката му имаше малко дигитално устройство за измерване на дълбочината. Цифрите намаляваха.
С допълнителната тежест Кари можеше да се движи два пъти по-бавно от най-голямата предвидена скорост.
Щяха да стигнат до повърхността след двайсет минути. А най-вероятно — след трийсет. Но при повредата на кислородните прибори на Кари…
— Как си с дишането? — попита я той.
— Влошава се. Регулаторът звучи така, сякаш е запушен. Не получавам пълно захранване.
— А как се чувстваш?
— Главата ми е замаяна. И… ми се вие свят.
Чейс знаеше, че това са първите симптоми на хипоксия. Недостиг на кислород. Нямаше начин Кари да остане достатъчно дълго в съзнание, за да стигнат до повърхността. Което означаваше, че той трябва да се заеме с контрола на тласкачите.