Старкман издаде нетърпелив звук, но Куобрас помълча известно време, обмисляйки думите й.
— Джейсън, вземи няколко души и ги изнесете във външната зала — нареди той накрая.
— Чисто губене на време, Джовани — каза Старкман, не можейки да скрие неодобрението си. — Дошли сме да вършим работа, а не да я оставяме да ни разубеждава. Пък и каква разлика има? Те и без това вече са мъртви.
— Д-р Уайлд е права. Изнесете ги.
Старкман се намръщи, но тръгна да изпълнява заповедите му, като извика още хора да му помогнат. Нина не можеше да гледа, разкъсвана от непоносимо страдание, когато трупът на един от тибетците бе вдигнат. Сигурно тежеше не повече от дете. Това бе всичко, останало от тези хора, от нейното семейство, една черупка. Гърлото й се сви в спазъм, но тя се насили да запази хладнокръвие пред лицето на враговете си.
След изнасянето на телата Куобрас насочи вниманието си към експлозива. Прикрепи един таймер към него, преди бързо да отстъпи, изблъсквайки всички останали назад към пещерата.
— CL-20 — обясни Старкман на Нина, без да са го питали. — Най-силният химически експлозив.
— Да не би да се очаква да съм впечатлена? — отвърна тя раздразнено.
— Вероятно не. Но може би ще искаш да затиснеш уши.
Нина видя, че останалите правят точно това и побърза да ги последва. Миг по-късно се чу оглушителен гръм и се изви облак прах.
Куобрас беше първият, който тръгна, осветявайки с прожектора напред.
— Разчистете всички отломки от вратите, така че да можем да вкараме бомбата — заповяда той. — Джейсън, Джак, д-р Уайлд — след мен! — Нина не се изненада, когато двамата гардове продължиха с тях.
Изглеждащата до преди малко неразбиваема стена сега представляваше дупка. Големи парчета от изкъртената врата се търкаляха по земята. Другата врата бе още на мястото си, макар и сериозно повредена.
Отвъд се простираше тъмнина.
Куобрас прекрачи отломките и ги поведе към нещо, което се оказа плавен наклон, водещ дълбоко в сърцето на планината.
Въздухът беше студен и за изненада на Нина свеж, в него не се усещаше застоялост, не лъхаше на влага и стара плесен, които тя свързваше с останали задълго затворени помещения. По всяка вероятност имаше и друг вход, или поне някакъв начин, по който външният въздух влизаше.
Както и входната зала, дългият тунел беше разширен от съществуващ естествен проход. Като се имаше предвид дължината му, сигурно бе отнело години, за да бъде прокопан.
Както и онова, което лежеше пред тях…
Разстоянието ограничаваше лъча от прожектора на Куобрас до малко петно. Ехото от стъпките им заглъхна, което предполагаше, че са близо до изход.
Но това бе невъзможно. Намираха се във вътрешността на планината.
Което означаваше, че мястото, където влизаха, беше огромно…
Стъпиха на път, широка, павирана улица, която се простираше отвъд обсега на техните прожектори. От двете страни се криеха сгради, внушителни колони, издигащи се в мрака, проблясваха със злато и орейхалк.
— Исусе Христе, местенцето си го бива — каза Старкман. Той събра ръце около устата си и се провикна: — Хей-й-й! — След няколко секунди му отвърна слабо ехо.
— Нуждаем се от повече светлина — каза Куобрас. Старкман кимна и свали раницата си, след което извади сигнален пистолет. Зареди го бързо и стреля под ъгъл. Ярка червена светлина изсъска, понесена от малкия си парашут…
Всички зяпнаха, смаяни от гледката, която се разкри пред очите им.
— Господи… — прошепна Нина.
24.
Сцената пред тях беше грандиозна, внушаваща страхопочитание картина, загубена от зората на историята.
Нина мигновено разпозна онова, което се намираше в центъра. Бе друго копие на Храма на Посейдон — но този път не беше само.
Заобикаляха го други сгради — по-малки, но не по-малко величествени. Архитектурният стил беше познат, абсолютно елегантен, но в същото време и някак брутален.
Това бяха дворци и храмове; цитаделата на Атлантида, както я описваше Платон, възстановена на хиляди километри от източника си на вдъхновение. И за разлика от разрушения си двойник в Бразилия, тези бяха издържали проверката на времето, пощадени от стихиите, идеално запазени.
Когато обаче очите й привикнаха към блещукащата светлина на сигналната ракета, тя осъзна, че сцената не е пълна. Обширна, колкото пещерата, тя все пак не бе достатъчно голяма да побере цялата цитадела. Дори самият Храм на Посейдон не беше цялостен, далечният му край чезнеше в стената на пещерата. Личеше, че атлантите се бяха опитали да издялат част от стената, за да направят място за постройките, но накрая, допусна тя, просто бяха прокопали вътрешните храмови зали направо в планината.