Достигайки върха, Старкман се завъртя, подпирайки се на корема си.
— Д-р Уайлд, вие сте следващата — извика и направи знак на другия гард да я повдигне, така че той да я хване за ръцете и да я изтегли.
— Нали осъзнавате, че мога просто да ви блъсна и да счупите врата си — промърмори тя, вече горе.
— А вие сигурно осъзнавате, че мога да прострелям двата ви крака и да ви оставя да умрете в агония, когато бомбата избухне? — сопна й се Старкман, докато я спускаше от другата страна.
Филби беше следващият, после вторият гард и най-накрая — Куобрас. Куобрас се оказа изненадващо подвижен и гъвкав за човек на неговата възраст, забеляза Нина. Подобие на Кристиан Фрост, само че в тъмен вариант.
До входа на храма водеха стръмни стъпала. Начело се движеше Куобрас, Нина крачеше непосредствено зад него, нямаше търпение да види какво има вътре.
Всъщност откриха изненадващо малко неща. Очакваха ги две златни статуи от вътрешната страна на вратата: Посейдон, не толкова голям като гигантската фигура, която бяха заварили в неговия храм, но с по-висок от човешки ръст, и обърнатата към него Клейто, съпругата му. Зад тях…
— Това е мавзолей — каза Нина. Два големи саркофага заемаха задната част на помещението, простата, почти груба каменоделска работа контрастираше рязко с грижливо изработената метална облицовка на стените.
— Да, но на кого са? — учуди се Старкман. Той насочи прожектора си към надпис, издълбан в края на единия ковчег. — Какво пише тук?
Нина и Филби започнаха да превеждат едновременно, преди Филби да се дръпне назад.
— Казва се, че това е гробницата на Местор, последният цар на… предполагам, че това означава Нова Атлантида — каза Нина. Буквите бяха в различен стил от познатата глозелска азбука, но в този случай това не изглеждаше като резултат от промяна на езика с времето, то беше повече от обикновена небрежност. Тя се приближи до втория ковчег. — А това е неговата царица… Калея, така изглежда. — Буквите бяха също толкова груби.
— Последният цар? — произнесе замислено Филби. — Какво се е случило на потомците му? Дори и да не е имал наследници, винаги ще се намери някой, готов да се качи на трона…
— Подай ми фенерчето си — заповяда Нина на Старкман и почти го измъкна от ръката му, когато се наведе да прочете останалите надписи.
— Заповядай — каза той саркастично. Тя не му обърна внимание, фокусирана върху древните букви.
— Измрели са — осъзна тя, докато четеше. — Мислели са, че могат да основат нова империя тук, да управляват земите около Хималаите и да използват планината като естествена крепост. Но са грешали.
— Какво се е случило? — попита Куобрас.
— Какво се случва на всяка империя? — отвърна му Нина с въпрос. — Отпускат се, стават лениви, западат. Пък и нека си го кажем — не са избрали да се заселят в житницата на света. По всяка вероятност са мислели, че хората, които завладеят, ще им доставят онова, което им е нужно под формата на данък, само че не станало така. — Тя почти се засмя, когато продължи да чете нататък. — Това място? Последният стожер на великата атлантска империя? Те са го изоставили. Царят и царицата били единствената причина изобщо някой да остане тук. Но веднага след смъртта им всички си плюли на петите и запечатали мястото след себе си. Всъщност, не бих се изненадала, ако са убили царя и царицата, за да ускорят процеса.
— Но къде са отишли? — попита Старкман.
— Предполагам, че са се отправили там, където шефът ти винаги е смятал, че са — внедрили са се в други общества. Освен… — този път Нина се опита да потисне смеха си, — ако… не са били асимилирани по същия начин, както биват асимилирани хората сега — като имигранти, бежанци. На дъното на своите нови общества.
— Не може да е истина — изръмжа Куобрас.
— Това беше точен превод на текста — потвърди Филби. — Хората, написали това, са знаели, че обществото им умира, и че единственият начин да се спасят, е да се интегрират в други култури в региона.
— Дотук с вашата теория за конспирацията, Куобрас — обади се Нина, без да крие презрението си. — Това ваше Братство е пропиляло хиляди години да се бори срещу нещо, което дори не съществува.
— Съществува! — настоя Куобрас. — Атлантите никога не биха се покорили на хора, които смятат за по-нисши. Такъв е начинът им на мислене, то е в гените им. Ще се опитват, ако ще да трае поколения наред, но биха си възвърнали мощта.