— Къде е доказателството ви? — извика Нина, скочи и насочи в него прожектора. — Това че Кристиан Фрост проследява потомците на атлантите по тяхната ДНК и иска да открие самата Атлантида, най-великата легенда в човешката история, не означава, че се опитва да превземе света!
Куобрас се завъртя към Нина и я заслепи с прожектора си.
— Не знаете на какво е способен Кристиан Фрост.
— Не може да е по-лош от вас!
Очите му се присвиха.
— Представа нямате…
Спорът беше прекъснат от радиостанцията на Старкман.
— Донесли са бомбата — обяви той след краткия разговор, който проведе.
— Кажи им да я приготвят за взривяване незабавно — излая Куобрас. — Да тръгваме. — Всички поеха към входа на храма, но той вдигна ръка да спре Нина: — Вие — не.
— Какво?
— Оставате тук. Това е подходящото място.
Ужасът от думите на Куобрас стегна гърдите й като студено менгеме.
— Почакайте, не… Ще ме оставите тук вътре, така ли? Докато проклетата ви бомба избухне?
Старкман потупа с ръка по кобура си.
— Можете да се застреляте в главата, ако искате.
— Дори няма да имате време да усетите болка — допълни Куобрас. — Ще се изпарите мигновено.
— О, това ме кара да се чувствам много по-щастлива! Не можете да го направите!
— Сбогом, д-р Уайлд. — Куобрас хвърли една незапалена факла в краката й, след което напусна храма. Останалите го последваха. Филби се обърна с измъчено изражение на лицето, сякаш искаше да каже нещо, но след това се отдалечи мълчаливо.
Искаше й се да се затича след тях, да ги блъска и рита, докато се опитват да се изкачват по стената, да скъса въжетата и да ги вкара в капана заедно със себе си… но не можеше. Тялото й отказваше да се подчини, признавайки поражението, дори когато умът й настояваше да се бори. Тя се плъзна по царския саркофаг и се отпусна на прашния каменен под.
Мъжете изкачиха стената, оставяйки я в тъмното.
Това ли беше? Така ли щеше да умре? Затворена в гробница с последните владетели на Атлантида?
Пое си дълбоко дъх, треперейки, след това потърси опипом факлата и я разби, получавайки болнава зелена светлина.
Като не знаеше какво друго да направи, тя се обърна и започна отново да разглежда текста, гравиран върху ковчега. Инстинктът я караше да се изключи от ужаса на непреодолимите обстоятелства, да избяга от тях поне в съзнанието си.
Значи така бе завършила историята на Атлантида. Не с грохот на вълни, помели великата сила от лицето на земята, а в най-обикновен позор, западаща и умираща от корупция като всяка друга империя.
Но в това имаше и нещо добро. Легендата щеше да остане точно такава, история на нещо, предизвикващо възхищение. Най-великата мистерия на всички времена.
Не че това я накара да се чувства по-добре.
Тя дочу звуци, които идваха над стената, дрънчене и тракане, докато хората на Куобрас отваряха сандъка и приготвяха бомбата. Колко ли й оставаше да живее? Петнайсет минути? Десет?
Отвън гласовете се усилиха. Тя вдигна глава. Тонът внезапно се промени: объркването се замени от тревога.
С факла в ръка, Нина бързо се спусна по стъпалата и застана до стената, като се напрягаше да чуе за какво се говори по радиостанцията.
Но не получи отговор.
Куобрас извика с пълен глас нещо, което смрази кръвта ѝ:
— Включете таймера!
Стъпки на бягащи хора. Звуците бързо заглъхнаха по пътя към тунела.
— О, по дяволите… — Инстинктът за самосъхранение се задейства в нея; тя хукна около стената, търсейки някакъв изход.
Но такъв нямаше. Здрав метален пръстен, златото — поддържано от желязо — плътно затваряше храма.
Храмът…
А може би там имаше някакъв скрит изход като онзи в Храма на Посейдон! Тя изтича обратно по стълбите и влезе в мавзолея с трепкаща надежда в сърцето.
Но надеждата й бързо угасна. Вътрешните стени и подът изглеждаха масивни, единственото възможно място, където нещо можеше да бъде скрито бе вътре в ковчезите — но скоро трябваше да установи, че не е достатъчно силна, за да отмести тежките каменни капаци.
Минутите се нижеха и тя се чувстваше напълно безпомощна — бомбата тиктакаше и отброяваше времето до взрива…