Чейс плъзна лъча на прожектора си около залата. Тук нямаше каймани или пирани — всъщност, изобщо нямаше вода, каменното езеро бе напълно сухо. Единственото, което се виждаше на дъното на дълбокия девет стъпки канал, бе грапавият остатък от обезцветени водорасли.
Той погледна надясно. Изходът бе там, но мост нямаше. Във всеки случай — не и цял. Беше отдавна изгнил и рухнал, останките му се търкаляха по дъното като разтрошен скелет.
— Трябва да преминем оттатък. — Чейс посочи към изхода и без да се бави скочи в канала.
— Колко остава?
— Малко повече от две минути!
Затичаха към останките от моста. Чейс погледна към върха на стената. Може би щеше да успее да скочи и да хване перваза, но щеше да е трудно да се държи, докато се катери нагоре.
— Подпри ме да стъпя — каза Старкман.
— А защо ти не ме подпреш — възрази Чейс.
— Не ми ли вярваш?
— Не, мамка му!
— Благодаря за откровеността, но ти знаеш пътя, а аз — не.
— Добра гледна точка — каза Чейс, наведе се и преплете здраво пръстите на ръцете си, за да може Старкман да ги използва като опора за изкачване. Американецът се покатери по стената и изчезна оттатък.
За един кратък и изпълнен с подозрение момент Чейс си помисли, че няма да се върне обратно, но точно тогава Старкман протегна ръка към него. Още няколко секунди и Чейс се изтегли нагоре.
— Помисли, че съм изчезнал, а? — подхвърли Старкман.
— Нямаше да е за първи път, нали? — Чейс погледна часовника си. — Две минути. По дяволите! Бегом!
Те затичаха през тунела. Следващата спирка бе Предизвикателството на Ума, но поне знаеше как да намери задната врата.
Той се втурна в залата и бързо се ориентира.
— Тук има таен ключ в стената — започна той, докато бързаше към ъгъла…
Но не откри нищо, освен празен камък.
Никакъв отвор. Никакъв ключ.
Нито пък задна врата.
— По дяволите! — Лъчът на прожектора се плъзна в основата на стената, търсейки друго скрито местенце, някакъв знак, че строителите на този храм са променили плана.
Нищо!
— Какво е това? — попита Старкман.
— Не е тук! Тук няма никаква проклета задна врата! — Той погледна каменната врата, блокираща изхода, и буквите, издълбани в стената над нея.
Улеят с оловните топчета си беше тук, както и металната везна, ошипената решетка, провесена от тавана, готова да се сгромоляса и да прободе всеки под себе си, при даване на погрешен отговор.
Отговорът…
Чейс се намръщи, отчаяно се опитваше да върне спомена. Нина му бе казала отговора, след като пресметна кои числа участват. Какво беше, какво беше?
Четиридесет и две…
Не, това беше в шибания „Наръчник на автостопаджията“!
Четиридесет!
— Трябва да сложим четиридесет парчета ето тук! — каза той, посочвайки везната и загреба пълна шепа от тежките топчета. — Бързо!
— Какво става ако объркаме броя им? — изгледа го Старкман.
— Умираме! — Чейс отброи десет топчета и ги сложи върху блюдото, преди да гребне друга шепа.
Двадесет, тридесет…
Четиридесет!
Хвана лоста, спря за част от секундата, молейки се изчисленията на Нина да са верни, след което го натисна…
Щрак.
Каменната врата се отмести леко при освобождаването на резето.
— Обичам умните жени! — извика тържествуващо Чейс. — Удари едно рамо! — Те натиснаха вратата.
Старкман стоеше точно зад него.
— Сега си плюй на петите! — извика Чейс. Дори не успя да погледне часовника си, но знаеше, че изтичат последните им трийсет секунди.
В главната зала на храма навсякъде блестеше злато и орейхалк. Но нищо от това нямаше значение, освен огромната статуя на Посейдон отсреща, и стълбището отзад.
Надяваше се, че скритият ключ в последното Предизвикателство е бил единствената промяна, направена от архитектите.
— Насам! — задъхано рече той, като вземаше по три стъпала наведнъж. Мускулите на краката му горяха, потта щипеше дълбоката рана на прасеца му, но сега не бе възможно да спре. — Зад стаята би трябвало да има шахта!
— Би трябвало? — повтори задъхано Старкман.
— Ако няма, дай ме под съд! — Те стигнаха до горната площадка, богатствата на залата с олтара блестяха наоколо, но единственото, което сега имаше значение за Чейс, бе шахтата…